вторник, 6 декември 2016 г.

Глинени калчища

Отново се чувствам като пате в калчища. Забързано пате в калчища. И се опитвам да не спирам, поне се само-убеждавам че се движа. Имам планиран почти всеки ден от следващите 2 седмици. В плана липсва достатъчно време за сън, достатъчно време да наваксам изпуснатите уроци, достатъчно време да дишам.

И в същото време съм изключително спряла.

Не знам дали ще успея да свърша всичко. Но най-тъпото е че не знам има ли смисъл да свърша всичко. Както и ще се почувствам ли по-добре? Ще почувствам ли... нещо?

Чувствам се на min. И апатията ме дави. Батерията ми мига на празно.

Искам да свикна с новата работа, да почна спорт и танци, да науча уеб дизайна, да се изнеса в хубава квартира с кухня...

Такъв е плана. Това ТРЯБВА да направя. Но ако се замисля какво наистина Искам... искам да ме гушкат, да целувам, да ме галят по косата, да преплитаме пръсти, да заспим сплели краката си, да се чувствам малка и на сигурно и топло, да заровя муцунка в шията му и да ми мирише на Човека, който прави всичко това с мен и ме кара да се усмихвам без да се усещам, защото душата ми свети от любов и красота... да чувствам че ще съм вечно млада... да се чувствам жива.

Чувствам се суха, боляща и горчива от толкова много време, че се чудя дали не съм такава в същността си. Дали блещукащата и бълбукаща от щастие и обич душица, не е плод на въображението ми сега.

А калчищата са в душата ми. Или това, което се намира около сърцето и белите дробове, защото ме стяга и ми пречи да дишам и ми тежи и ме бави, а имам да върша неща. Да бъда възрастна и отговорна и да се... движа.

Трудно ми е...

Няма коментари:

Публикуване на коментар