йеа агейн

когато общуването се превръща в обясняване и обясняването натежава... смътно си спомням, че трябва да има повече.

смътно, смътно... всичко е смътно.

не ми харесва да съм котва. нито да тегля назад или надолу... или и двете. бих искала да спра.

Октомврийския вятър и детството

И дойде първият октомврийски вятър и като по часовник сякаш, настани в главата ми отново мисли и думи и разсъждения... или пък намаленото работно време ми е оставило пролука към Мен и ми е малко по-лесно да се чуя. Или пък е от настаняващата се самота. Не зная...

Може би защото съм заобиколена от толкова много деца, или пък защото обкръжението ми е все от по-възрастни от мен хора, но постоянно си мисля за детството. Исках сякаш да разбера точния момент, в който е приключило, за да нарисувам граница и да я прекрача наобратно.

И после започнах да си мисля и да си спомням. Куп ситуации, някои от които уж дребни, които са изсмукали част от детството. Осъзнаването, че лошите неща се случват и на теб, че хората не са толкова добри, че ти не си толкова добър, че не винаги има кой да те успокои, малко по малко те застаряват. А първичната радост, очудване, вяра, изчезват заедно с дълбокия детски сън, в който могат да те пренесат от дивана в твоето легло, без да усетиш нищо.

И ми стана толкова тъжно. Намерих стари песни, които съм слушала може би през последните си повече детски, отколкото тинейджърски години. Спомних си какви мисли, фантазии и чувства са ми се въртели тогава... и наистина ми стана тооооолкова тъжно.

Вълнението май ми липсва най-много. Повече вълнение, отколкото страх. Повече любопитство, отколкото стрес. Повече приятен трепет и очакване, отколкото притеснение и блокиране.
Вълнението и вярата. Вярата в някои човешки ценности и неща като - хората винаги ще се държат така с теб, както ти с тях, например.

Не ми харесва това държане като "възрастни". Не ми харесва да съм заобиколена от "самодостатъчни" задници. Не ми харесва да ми е усилно да общувам с хора. Не ми харесва да нямам енергия, която да вложа в приятелите си. Не ми харесва да осъзнавам, че те не влагат нищо в мен... Не ми харесва...

Предпочитам да вярвам, че вечното приятелство съществува. Предпочитам да не смятам хората за използвачи. Предпочитам да си мисля, че на всички им пука еднакво и реципрочно. Предпочитам да съм сигурна, че човешките отношения са важни и могат да се пазят и градят, въпреки че хората се променят...

Предпочитам... да съм дете. Но няма граница, която да мога да прекрача.

От тук насетне ме очаква само стареене и още по-голямо отдалечаване, от идеалния ми детски свят, изпълнен с катерене по дървото с череши, правене на кални торти, биене на клейма при баба в пощата, правене на курабии, ходене на басейн, скачане на ластик и въже, четене на приказки, мечтаене за Хогуортс, соло в народния танц, играене на кент купе с брат ми и братовчедките, ходене на сбор с люлки и захарен памук, приятелство, фантазиране...

Решението.

I never know what to do with my love.
I never know what to do with my hands.
so I'll put them behind my back
I'll put them behind my back
behind my back.


Ще оставя ръцете си да правят това, което са свикнали и ще се опитам да насоча любовта си там, където си беше.

А междувременно ще стоя на пейката, ще те гледам и ще слушам разговори и ще си повтарям, че ръцете ми винаги ще си останат зад гърба.

Ех.

Липсва ми малко поезия.

Малко дъх на лято и разцъвтели цветове по залез слънце. Липсват ми развети коси, на запътила се по пясъка към морето, мен.

Липсват ми откраднати усмивки, както и изтръгнат неусетно чужд смях. Липсват ми цветните дрехи, сливащи се с безгрижие.

Липсва ми нагорещения вечерен въздух да ме обгъща, докато се разхождам на никъде в сякаш спрялото време. Липсва ми ей така за малко да спра и да почувствам, да вдишам дълбоко и да съм благодарна.

Липсват ми неочаквани чаровни случки. Спонтанни светещи неща за мен. Липсват ми и замислени прекрасни неща, даже... за мен.

Защото лятото свършва, а мен никога не ме е бивало в замислянето на неща за мен. Даже когато имам време.

И няма да ги получа. Лятото свърши, а даже не успя да започне. Ех.

Липсва ми малко поезия.

Коса

Липсва ми косата ми. Дълга почти до кръста, стелеща се по гърба ми. Сплетена на плитки или просто вързана. Много ми липсва :(

Такава много дълга. Странно е, защото ми липсва въпреки лепкащото чувство и фактът, че даже и къса, ми пречи. Искам си я дълга. И да се скрия в нея.

>.<

За пръв път ми се случва подобно нещо.

k?

i reeeally need a refuge

Аз нямам китара. Прозорецът ми е затворен.

Измъкваш се от леглото, притъпяваш негодуващото си тяло, изчегъркваш събралата се умора и сънливост. Опаковаш се с лепенки, защипваш се с фиби, напъхваш се в неудобни дрехи и се натикваш в убиващи обувки. После потегляш, преглъщайки дългия път, а по-късно през деня ще преглътнеш и сухия сандвич.
За да станеш пълноценна и да се градиш. За да пораснеш.

Притъпяваш обидното чувство, търпиш критиките, надсмиваш се над нелепите си грешки. Престрашаваш се, а после се проваляш гръмко.Реве ти се, но нямаш нито време, нито пред кого.

Искаш да избягаш, но и повече от всичко не ти се иска да ти се налага да се махнеш. Правиш се, че не забелязваш какво изпускаш. Затваряш си очите и ушите за това, което пропускаш, защото нямаш излишна енергия, която да вложиш в осмисляне. За това само смътно усещаш. Смътно ти е гадно, за света отвъд. Смътно усещаш аромата на плажно масло от другите, смътно си спомняш вкусът на джина с фанта лимон, а още по-смътно е дразнещото чувство, че и приятелите си не схващаш какво говорят.

Ама нали уж си струва? Питаш се и всеки ден знаеш още по-малко отговора.

Не знаеш.

И всеки ден се чувстваш все по-малко остроумна и все повече сива и ръбеста. Защото не те бива. Защото не ти се получава. Защото получи това, което искаше и се оказа, че не можеш да се справиш с него. Защото не си нито творческа личност - нито обратното. Защото си средностатистическа, но от статистиката за по-тъпите хора.

И не изглеждаш както трябва. И не правиш каквото трябва. И не си достатъчно интелигентна. А най-лошото е, че не си достатъчно умна, за да се сетиш как да си повярваш, че СИ.

И за това стоиш и слушаш звуците на китарата и онова малко по-остроумно, захвърлено в ъгъла Теб се раздвижва. Раздвижва се и почва да ти шепти и ти реди поредната мислена публикация, която знаеш, че няма да види бял свят. Защото нямаш време, нито имаш сили... и се замисляш... какво ли имаш въобще?

Слушаш мелодиите, те те трогват и леко завиждаш. Завиждаш за този прозорец, който може да покаже вътрешен свят. Малък процеп към онзи уникален, само твой си поглед над нещата, извиращ сякаш от теб. А на теб ти липсва.
Заболява те, че ти няма как да покажеш всичко онова, което си мислеше, че имаш. А щом няма как да го покажеш... може би нямаш какво да покажеш. Може би си това. Посредствена. Може би няма как да се справиш. Този път е различно...

Този път не е въпрос на "да остискаш". Тук не е до "стисване на зъби" и търпене на болка. Това вече не върши работа. А ти си забравила как да се справяш по друг начин...

...не знам какво да правя. Не знам. Може би това е нещо, което вече порасналите хора знаят. Тези зрелите и силните, на които се надявах да приличам.

Но уви. Явно не приличам. И нямам китара. Нямам прозорец. Затворен е.
Дължах си поне да опитам да го открехна.