Откакто писах тук за последно се чудя как да формулирам следващата си публикация и за какво да е и има ли въобще какво да напиша...
Е ще пробвам. Не знам, мисля че съм изгубила тренинг с хората. Кофти ми е като си стоя вкъщи, но не изпитвам и желание да видя когото и да било. Предполагам като набера инерция ще вляза в релси отново, но ми е ... измъчено, цялото това.... общуване и разбиране и т.н. Чувствам се както преди. Както преди... 2-3 години или май беше по-скоро не знам. Чувствам се като страничен наблюдател на чуждите работи, но не като някой уважаван наблюдател, който съпреживява и тн нещата, ами като "все-пак-си-нямаш-друга-работа наблюдател" Ами да, нямам си... но все пак предпочитам да тъпея пред някой филм или игра отколкото да се чувствам... така. Защото накрая има едно такова отношение... като че ли си получил подаяние, но когато нямат нужда да "наблюдаваш" ставаш човек, който продължава да стои за подаянието си, което вече няма да му дадът... сигурно звучи несвързано ама аз си го разбирам :д (то и без това аз ще си го чета... здравей мое Аз от бъдещето) та... не знам :/
Неадекватно се държа? Най-вероятно, да. Чудя се, кога последно някой се поинтересува как съм аз, без да очаква да съм добре или да пита просто от учтивост. Не говоря за онова питане "как си, виждам че нещо ти има, говори, че после да не се окаже, че не съм ти обърнал внимание", а за питане чисто и просто от истинско любопитство и съпричастност към мен. Като "хей, как си... какво ти се върти в гавата, искам да знам (:" (усмивката е много, много важна) Не мога да си спомня ;/ Защото когато ме питат как съм е с интонация, с която се говори с болен или пък с клиент или нещо такова.. Не искам, обидно е... имам нужда от човешко отношение, без сарказъм, без очаквания, без припиране...
Не знам, сигурно ще се оправя когато стане задължително всеки ден да се виждам с хора. А може и да ми стане още по-трудно. Понякога хората ми действат още по-затварящо... с колкоо повече хора съм толкова по-сама и далеееч-далеч от това място.
Но усещам една празнина, която и най-интересната книга и най-интересния филм няма да запълнят :/ Тя ме притеснява. Мисля, че се дължи на всички неща, които ме чакат след има няма половин месец, а аз толкова успешно потулих и позабравих :/ Но те са си там и ми тежат... много интересно усещане - празнина, пък тежи хаха.
Хмм трябва да освобождавам компа, което от една страна много ме радва, но от друга - не знам как ще си запълня времето. Трябва да отида до магазина. Сама. Не ми се върви сама. Не ми се и говори, но не ми се върви сама :/
Хайде чао ми.
Е ще пробвам. Не знам, мисля че съм изгубила тренинг с хората. Кофти ми е като си стоя вкъщи, но не изпитвам и желание да видя когото и да било. Предполагам като набера инерция ще вляза в релси отново, но ми е ... измъчено, цялото това.... общуване и разбиране и т.н. Чувствам се както преди. Както преди... 2-3 години или май беше по-скоро не знам. Чувствам се като страничен наблюдател на чуждите работи, но не като някой уважаван наблюдател, който съпреживява и тн нещата, ами като "все-пак-си-нямаш-друга-работа наблюдател" Ами да, нямам си... но все пак предпочитам да тъпея пред някой филм или игра отколкото да се чувствам... така. Защото накрая има едно такова отношение... като че ли си получил подаяние, но когато нямат нужда да "наблюдаваш" ставаш човек, който продължава да стои за подаянието си, което вече няма да му дадът... сигурно звучи несвързано ама аз си го разбирам :д (то и без това аз ще си го чета... здравей мое Аз от бъдещето) та... не знам :/
Неадекватно се държа? Най-вероятно, да. Чудя се, кога последно някой се поинтересува как съм аз, без да очаква да съм добре или да пита просто от учтивост. Не говоря за онова питане "как си, виждам че нещо ти има, говори, че после да не се окаже, че не съм ти обърнал внимание", а за питане чисто и просто от истинско любопитство и съпричастност към мен. Като "хей, как си... какво ти се върти в гавата, искам да знам (:" (усмивката е много, много важна) Не мога да си спомня ;/ Защото когато ме питат как съм е с интонация, с която се говори с болен или пък с клиент или нещо такова.. Не искам, обидно е... имам нужда от човешко отношение, без сарказъм, без очаквания, без припиране...
Не знам, сигурно ще се оправя когато стане задължително всеки ден да се виждам с хора. А може и да ми стане още по-трудно. Понякога хората ми действат още по-затварящо... с колкоо повече хора съм толкова по-сама и далеееч-далеч от това място.
Но усещам една празнина, която и най-интересната книга и най-интересния филм няма да запълнят :/ Тя ме притеснява. Мисля, че се дължи на всички неща, които ме чакат след има няма половин месец, а аз толкова успешно потулих и позабравих :/ Но те са си там и ми тежат... много интересно усещане - празнина, пък тежи хаха.
Хмм трябва да освобождавам компа, което от една страна много ме радва, но от друга - не знам как ще си запълня времето. Трябва да отида до магазина. Сама. Не ми се върви сама. Не ми се и говори, но не ми се върви сама :/
Хайде чао ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар