Когато бях по-малка си представях, че съществувам и в нещо като паралелни вселени, където действието се развива успоредно с това в моята. Представях си различни неща в тези вселени. Какво щеше да е ако... и тук замествах с нещо, което не съм успяла да постигна или не съм могла да получа и си го представях и хем ми ставаше тъпо, че го нямам наистина, хем се залисвах и потапях във фантазии и представи за усещания... Правех го по цял ден. Представях си както съвсем фантастични и невъзможни неща, така и напълно реални.
Наскоро осъзнах, че съм продължила да го правя. От време на време сякаш хвърлям по един поглед на паралелните вселени. "Ами ако беше станало така..." и виждам дадена ситуация, която съм преживяла примерно днес от онзи, различен ъгъл, в който нещата биха могли да са други...
Но гледам да не се измъчвам, а и понякога си представям по-лошите варианти от моя и така успявам да оценя това, което имам.
Може би, защото това ми се е превърнало в навик и просто не обръщам внимание на мислите "а можеше да...", но има ситуации, в които много ясно, на повърхността на мислите ми, още докато съм в случката, избива... избиват представи, разигравам сценарии, даже почти реално усещам, как щях да се усещам тогава. Тогава, когато нещата щяха да са в моя полза. Какво щеше да е ежедневието ми. Каква щях да съм аз. Колко по-добре щеше да е... Вчера за пръв път усетих как едно... нещо... щеше да е толкова правилно. Като да си паснат части от пъзел...
Лошото на паралелните вселени е, че те се развиват успоредно с времето, в което аз живея. Няма как да се сбъднат, защото се "развиват" по едно и също време (макар и в главата ми). Като лодки по две успоредни реки, които текът в една посока, но няма как да се слеят.
Това, че представите в главата ми не са се сбъднали, не ме натъжава. Просто съм осъзнала, че това са представи... само представи, идеи за съвършенство... а аз знам - съвършенство не съществува (:
Съвършен би бил моментът, в който всичко ще изглежда както трябва... Изглежда ... т.е. голяма роля играят и очите, с които гледаш. И все пак има мигове, в които почти мога да усетя реално представите си... толкова "няма-да-стане" са, но мога да ги усетя... осъществени... в мислите си.
Надявам се някой ден да ми се случат неща, дори по-хубави от представите ми. Истински неща, които да ме убедят за 100-тен път, че да изживееш нещата реално е коренно различно от това, да ги изживееш в главата си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар