Умора.

Умора. Физическа. Душевна. Всякаква. Пропила се е навсякъде. Тежко ми е дори да дишам. Пиша това с огромни физически и ментални усилия.

Уморявам се от усещането за незавършеност. Недоизказаност. Непълноценност. Капризна ли съм?

Мразя директното изказване тип "искам .... направи.... и недей да...." Не мисля, че имам право да искам от някого каквото и да е. Очаквам хората да искат да направят нещото, сами. Да се сещат. Защото аз го правя за тях. Защото толкова много пъти, явно съм прибирала егото си при себе си, за да виждам само тях. Но те не се сещат. Никой не иска да вижда само мен, дори за малко.Не заслужавам. Сгърчващо е.

Искам някой да види детайлите. Искам поне за половин час, някой да ме вземе толкова много присърце, че да не ме остави да сменя темата или поне той сам да не я сменя. Искам да не ми е тъпо, че съм говорила за нещо с толкова много усилия, напразно.

Искам да не ми е изтощено. Искам да не съжалявам след като постна това, макар че съм 99% сигурна, че ще съжалявам.

Наясно съм, че няма кой да ми реши проблемите вместо мен. Не искам това. Искам малко помощ. Малко опровергаване. Омръзна ми да съм права. Всеки Следващ Път.

Омръзна ми да съм мен. Искам да се сменя. Поне за малко. Да взема някой друг под наем и да съм него. Така всичките ми проблеми ще се решат...

Oh brother I can't,
I can't get through
I've been trying hard to reach you,
cause I don't know what to do
Oh brother I can't believe it's true
I'm so scared about the future
and I wanna talk to you
Oh I wanna talk to you