Мислите ми се маскират като усещания. Усещания от онези, за които не можеш да говориш, без да прозвучи неразбираемо или прекалено поетично и въздушно, без голяма връзка с реалността. И все пак са мисли. Ще опитам да напиша част от тях.
Чувството за собственост е най-измамното нещо на света. Блажени са онези, които живеят без да са обременени от такова. Те успяват да постигнат щастието. Сещам се за един репортаж, че едни от най-щастливите хора в света били африкански племена, които не притежавали кой знае какви материални блага и всъщност даже живеят в мизерия (спрямо нашите интернетни, хай дефинишън разбирания за добър живот).
Аз съм от хората, развиващи силно чувство за собственост. Обичам си вещите. А ако някой реши да вземе нещо, което особено много обичам, имам чувството, че си скъсва нещо от мен и се сгърчвам вътрешно. Не зависи от логиката. Никога не съм опитвала да си го обясня. С времето се научих да не обръщам внимание на сгърчващото чувство, научих се да споделям, научих се да давам... и все пак има моменти, в които ми е трудно.
Хората обичат да притежават. Това им дава стабилност. Физически израз извън тях, на тях самите. Стремят се към пари, коли, сгради... но според мен най-голямото изкушение е да притежаваш хора. Всеки иска да притежава хора. Всеки иска да си има негов Човек. Било то "принцът на бял кон" или дете от него, най-добра приятелка... някой друг. Искаш да имаш.
Проблемът идва, когато се вкопчиш в чувството за собственост. Когато забравиш, че не притежаваш нищо и никого. Напомня ти се. А ти се сгърчваш и объркваш. Изведнъж ти проблясва, че това, което ти изпитваш е едностранно. Човекът отсреща не се чувства като твоя собственост... реално погледнато, ти чувстваш ли се нечия собственост?
Всичко щеше да е толкова по-лесно, ако го нямаше това собственическо усещане. Да се радваш на живота, без да искаш да го вържеш за себе си. Хората и предметите да те правят щастливи, без да трябва да са "твои", да споделяте, да се сближавате, но без болното усещане за вкопчване... ако няма вкопчване, няма да има разкъсвания след това, нали?
Но на теория звучи лесно. Всъщност нямам представа как да не се вкопчвам. Нямам представа как да спра да искам Мои хора. Мой Човек. Нямам представа как разделите да са по-малко болезнени. Как да нямам чувството, че се скъсвам на малки парчета...
Нямам представа и се чувствам странно. Опитвам се да не ми е гадно, да не осмислям, да не усещам... Сякаш вътре в мен протича процес, който умишлено не гледам. Но той си протича и на моменти избива. Сякаш ако не приемам нещата като "свършили" те наистина няма да свършат...
Но са много свършващите... както и свършилите, незапочнали неща. Много са и емоциите за потулване... и ми тежи. Чувствам се странно. Прекалено емоционална, но само когато съм сама.
Планът е да изчакам есента. Тогава ще имам по-ясна представа, когато се разсее пушилката от срутилото се и се видят последствията. Но ме е страх, че гледката ще е грозна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар