Тези дни обмислих толкова много неща. Толкова мисли, струващи си да бъдат записани или по-скоро избистрени чрез записване. Но нещо ми пречеше. Нещо продължава да ми пречи.
Имам усещането, че ако опиша нещо, ще го запечатам, ще му придам форма и то ще свърши. Чувствам се като пусната в нищото. На края на... на края. Та, ако опиша мислите си, краят ще се доближи още повече. Ще стане по-реален. Ще придобие по-осезаема, някак физическа, форма.
А се чувствам в безтегловност. Не мисля, не планирам, не обсъждам... Толкова е по-лесно така. Като набереш скорост, когато имаш инерция... просто се пускаш, въпреки че усещаш как съвсем скоро няма да има какво да те бутне.
Всичко е едно и също и все пак нищо не е както преди. Усещам, че нещата са вече други, но аз съм си същата. Нещата ще се променят напълно. Сега съм в затишието преди буря. После... ще е друго и ще удари със страшна сила. Усещам го. Не искам да записвам. Не искам да обсъждам. Но да не записвам, означава да не съм както преди. Да променя и това. Затова започнах да пиша... без идея, без смисъл... в стремежа си да отпечатам нещо, по възможност... без да говоря, за да не го разваля.
Изпълва ме онова усещане, че ако мръдна, ако си размърдам съзнанието, ще изпусна нещата покрай себе си, нещата ще свършат и се сковавам. Вкопчвам се в стремежа си да не разваля нещо. Искам да задържа всичко до възможно най-последния момент... Не искам край. Нито начало. Искам живот... сега.
Няма коментари:
Публикуване на коментар