Спомняте ли си, за какво сте мечтали като деца? Когато не сте деляли нещата на възможни и невъзможни. Спомняте ли си усещането да си мечтаеш, че летиш и да си го представяш цял безгрижен следобед, докато си играеш. Да усетиш радостта от летенето, радостта от това, да се задълбаеш пре-спокойно във фантазията си? Без предразсъдъци. Без условности.
Спомням си, че винаги съм искала огрооомен батут, в голяма стая с меки стени, за да може като се блъскам в стените и тавана да е приятно и забавно. Исках и да мога да правя огромни сапунени мехури. Исках огромна библиотека като в "Красавицата и звяра". Исках лъвче или тигър за домашен любимец. Исках моя стая с голям кръгъл прозорец и уникално легло. Исках...
После пораснах. И стана прекалено глупаво да си играя на това... Стана прекалено безсмислено, да се задълбавам в нереални неща.
Липсва ми. Липсва ми усещането да искам нещо. Липсва ми усещането да съм. Омръзна ми да не съм. Омръзна ми да не искам.
Аз не мечтая. Нямам определена цел. Правя това, което се предполага, че трябва да правя. А как не ми се иска да е така...
Искам устрем. Искам насоченост. Искам да копнея по нещо и да знам защо правя нещата, които правя. Да избера, а не да предпочета. Искам да мечтая.
А вие мечтаете ли?
Аз не мечтая, аз си следвам целите. Докато с дете е хубаво да мечтаеш, не ако не си мисля, че въпреки всичките тези романтични омаи около представата за мечтите си е нещо изключително вредно. Едва ли много хора ще се съгласят с мен, но аз живея в реалността и когато си позволявам да си представям как постигам нещо, което искам не го наричам мечта а фантазия.
ОтговорИзтриванеНо като си дете всичко е фантазия. А трепетът, който получаваш, докато мечтаеш, мога да сравня най-близко с усещането, докато фантазираш (:
ОтговорИзтриване