Важното е, че искам...

Липсва ми трогването от песни. От хора и ситуации. Писането в скайп/фейсбук на запомнен ред от гледан филм, споделянето на просветления със заинтересован събеседник... И аз липсвам.

Сънищата ми са фантастични и незапомнени. Не са хубави, но колкото и да са размити и мъгливи, когато се събудя, остават усещания, които ме държат по цели дни.

Какъв контраст. Напоследък всичко сякаш е плитко. Всичко е за малко и набързо, всичко е "не си струва, да се ядосваш" и "просто го приеми, очакваше се", шегите са плоски, хората са изчерпани, нови или различни... а къде съм аз? На моменти сякаш ме няма. Не смогвам.

Аз имам нужда от дълбокото. А сякаш всичко е повърхностно, защото иначе би се разпаднало. А може би бързането напред не предполага задълбочаване... когато си забързан само притичваш по повърхността и оставаш сух... прекалено сух...

Искам да се задълбоча. Не мога иначе. Имам нужда да не е плитко. По-важно - искам да е дълбоко, така както аз обичам, така както аз мога.

Can't you see me walkin in your shoes
Can't you feel me steppin all over your soul
Can't you feel me reach into you

Протягам ръка, но прекалено боязливо... не мога да те хвана... докосвам те, разучавам те, търся нещо, което ще иска да го взема... но вместо това върховете на пръстите ми се хлъзват в неуспешен опит.

Може би трябва да стане бавно. Заради мен. Защото се и плаша. А може и да не стане. Може никога да не ме допуснеш. Само знам, че трябва да опитам. Не знам как... и дали... но искам да стане.