Стоях си, свита в ъгъла на леглото, във възможно най-удобната поза на света и се загледах около себе си... дискът с Амели Пулен на масата, картите таро с книгата за карти таро до него... чантата ми метната в средата на другото легло, дънките ми до нея... капките ми за уши , калъфчето за телефон, фотоапаратът...други дрехи метнати на стола, гривнички, тазгодишните ми мартенички, почистващото мляко... студентската книжка... и всичко това - неподредено и не на мястото си. Или може би точно на мястото си. Стоях си и както по принцип като видя този безпорядък си мислех, че трябва да подредя, но в следващия момент осъзнах, че така ми е толкова удобно. Моите си неща, пръснати в моето си пространство. Неподредени, но на мястото си - около мен, за мен... за мен и за никой друг.
Ако знаех, че някой друг ще дойде - щях да стана и да подредя. Защото не бих искала друг човек да вижда моя хаос. Не би го разбрал. Би ме смутило някой да стои насред него. Някой да стои обграден с мои неща пръснати хаотично около него. Не би ми пречило единствено, ако човекът е брат ми.
Има неща, които са си само за мен. Всички дреболии в чантата ми, които никога не ползвам, доминото, което стои до книгите на шкафа, тетрадката със статии и детски глупости от 5 клас, часовникът ми... и не само вещи - красивото светене на червените ивици по черният ми телефон, усещането от отпускане върху 2-3 възглавници в ъгъла на леглото ми, удоволствието от схрускано лукче, писането в този сайт...
Тези неща олицетворяват мен. Част от мен са, по някакъв начин ме описват. Може би не искам други хора да са сред разхвърляните неща, поради същите причини, поради които не искам да се излагам на показ. Много трудно бих допуснала някого да види толкова много от мен. Вероятно оставям друго впечатление, но каква по-добра защита от това (:
Няма коментари:
Публикуване на коментар