Ноември през април.

Преход.

Сякаш самата природа не е сигурна какво иска и какво да прави. Уж идва пролетта, а навън е есенно. Април сме, а вали сняг. Дръвчетата са цъфнали и тревата е зелена, но въздухът, хората и дъждът са зимни.
Уж е пролет, а не е. Сиво, тъмно, мокро и подтискащо е. Не се чуват птици. Няма слънчеви лъчи. Не носим по-леки дрехи. Ноември е.

Всеки минава през някакви преходи, много по-често отколкото му се иска. Между края на нещо и началото на друго винаги я има онази гадна междинна фаза. Когато сутрините са все още студени, но през деня е топло, но пък после завалява дъжд и ти става студено, после дъждът спира и пак е топло... а ти не знаеш, топло ли е или е студено?
Когато старото умира, когато сякаш се съпротивлява, когато новото е нежелано и плашещо или просто нереално и несигурно, все още далечно..., а ти си наникъде... и цялото това напрежение е толкова изтерзаващо... Или поне при мен е така.

Тази междинна фаза се проточи тооолкова много. И като всяко дълго и изморително нещо, пробужда заровената с толкова старание апатия. Тя е удобна. Точно като забравен стар анорак. Грозен, но удобен. Но не искам да се разочаровам от себе си. Ще я гоня още... докато мога.




А докато се оправям с хаоса вътре и вън, трябва да се погрижа и за себе си. Време е да си простя.