Закотвени на стартовата линия

Странно нещо са страховете. Измъчва те, дере те отвътре, сковава те, стяга ти сърцето, пречи ти да виждаш нещата реално, да живееш.
Един ден решаваш, че трябва да се справиш с Нещото. Прекрачваш си границите. Живееш въпреки дерящото усещане, движиш се въпреки сковаването в крайниците, оглеждаш се въпреки замъглената ти преценка... и в един момент сякаш си се освободил. Движиш се като другите хора, виждаш като другите хора, живееш... като другите хора. Свободен си, а страхът ти го няма. Ти вървиш напред. Нормален си ^_^

А после се случва нещо. Може да е нещо голямо и стряскащо, а може да е просто появил се спомен, прекалено жив за пренебрегване. Може да е стягане от жегата в автобуса или от нечия дума. И тогава илюзията се разбива. Тогава усещаш какво всъщност си направил. Усещаш гадните страхове зад гърба си, в стаята. Като огромен шкаф покрит с чаршаф, който до сега не си забелязвал... но той си е там и е осезаем. И ще е там. В стаята. Завинаги.

Осъзнаваш, че си на стартовата линия, нищо че си си мислел, че бягаш в средата на трасето. В началото си и нищо не се е променило. И нищо няма да се промени. Трябва да приемеш огромната, ръбеста, покрита с чаршаф фигура в средата на стаята ти. Да приемеш, че винаги ще е там. Тя е част от интериора. И колкото и разочарован да си, че ще трябва да задържиш тази мебел, грозна и разваляща цялата ти концепция за подреден свят - за съжаление, тя е част от теб.

...I am hiding from some beast, but the beast was always here,
Watching without eyes, because the beast is just my fear...