Гледах, преди няколко дни, един документален филм. Беше за Лев Толстой. След филма, след описанието на дългия му, изпълнен с промени живот, в мен останаха генералните изводи.
Неспокоен дух. Вечно търсещ, но никога не намиращ. Буден, притеснен... неудовлетворен. Това бяха част от думите, с които описаха Толстой. Той вечно е търсел... нещо. Търсел е пътя към щастието. Търсел е смисъла. И след всички пътечки, които е опитал, след всички врати, през които е пробвал да мине е стигнал до един извод - любовта и обичта са отговорът.
Иронията в случая е, че той е бил неспособен да обича. От всички хора в Русия, той сигурно е бил най-неспособния на обич човек... Въпреки, че е имал жена, която го е обичала, въпреки че е имал голямо семейство, той никога не ги е обичал както трябва. Вечно се е лутал, вечно е търсел... и така и не е намерил щастието, въпреки че вероятно му е било под носа. И дори в самия край на пътя си, не е намерил смисъл, да се сбогува подобаващо с любовта на живота си.
Винаги съм се страхувала от това. Вечното неспокойствие на духа. От много, много, много време се чувствам така. Неспокойна, неудовлетворена, оглеждаща и лутаща се. Все съм се надявала, че ще дойде момент, в който ще намеря каквото ми трябва, ще намеря каквото търся. Не искам да съм вечно неудовлетворена, не искам вечно да търся, но никога да не намеря. Искам да съм способна да обичам. А дали съм способна да обичам? Грижовността и вежливостта, тъждествени ли са на обичта? Защото аз много искам да мога да обичам... да обичам правилно.
Не искам да съм апатична, не искам да съм късогледа, не искам... Не искам да съм като Лев Толстой.
Няма да бъдеш. Ти вече не си. :)
ОтговорИзтриване