All the way.

Живея във времена, когато на думата "любов" се гледа сякаш е нещо глупаво и срамно, нещо което те прави слаб и малоумен. Съществувам когато "добродетели" са неща, които ти пречат да хитруваш, следователно те спъват, правят те тъп и прецакан, а да си "открит и чистосърдечен" е еквивалентно на това да си наивен будала. Объркала съм времето. Объркала съм средата и ценностите.

Защо, за да си умен, трябва да си циничен и горчив? Защо да си щастлив, трябва да е глупаво? Защо да искаш нещата да са по-добри, по-извисени, по-красиви, означава да имаш нереални очаквания?

Трябва ли всеки от нас да си затвори идеалите на безопасно място, където няма да му пречат? Да ги превърне в красива картина на стената или съвършенна скулптура в средата на хола, към които поглежда с възхищение... но не използва. Те да служат само за да изпита разочарование, че реалността никога няма да ги доближи, и вредно, но чешещо егото удоволствие, че е достатъчно интелигентен да го осъзнае?

А не може ли те да са стремеж? Те трябва да са като светлината на фар, когато е тъмно в морето. Нещо което да ни води, нещо с което да се съобразяваме. Да са ориентир, кое е правилно и кое грешно... Но неее... днес, те ни правят наивни, заблудени, глупави.

Толкова е жалко.

Чудя се за нашите баби. Били ли са те обичани all the way? Примирявали ли са се или са вярвали, че е така? Танцували ли са под звуците на песен като горната, мислейки си, че са намерили човека от песента? ... Вероятно не. Но вярвали ли са, че е възможно?

Знам, че моята баба е вярвала. Иска ми се и аз да вярвам. Иска ми се всички хора да вярваха. Искам хората да вярваха, че си струва да си добър, че си струва да си открит. Иска ми се хората да си мислеха, че си струва да се стремиш към ценности - към уважение, към обич, семейство и подкрепа. Вместо това, нещата стават все по-изкривени. Все по-гротескни. На моменти ми е толкова... гадно х.х

Объркала съм епохата. Аз съм тъп идеалист.