Аз: ем
Аз: ежедневието ми минава, гледайки това от снимката
Аз: гледам часовника
Аз: и на моменти му се моля стрелките да тръгнат по-бързо
Аз: друг път пък искам още малко време
Аз: в смисъл наистина си е значещо
Аз: а и това е може би единствената вещ, която е винаги с мен
Аз: (освен в банята)
Аз: близки сме си с него
Аз: усуквам се около стрелките му
Аз: и завися от него
Аз: понякога съм му благодарна
Аз: друг път ме дразни
Аз: ама си го обичам
Часовникът, той е там като безпристрастен съдия. Отчита времето и ни подканва със своите стрелкички. Секундарника неуморно си трепти, а ние му хвърляме погледи... ту умоляващи да е по-бърз, ту изплашени, че изпускаме ценни секунди... но движението му не се влияе от нашите чувства (:
Вие надбягвате ли се с времето? А дърпате ли го за шлифера, да не бърза толкова... влачи ли ви? Нямаме избор нали? Можем само да се усукваме...
Имам късмета, да обичам часовника си. Всъщност беше любов от пръв поглед, която гори и до днес. Тази обич омекотява ненавистта към препускащото или влачещото се време. Гледката на часовникът ми е приятна за очите ми и всъщност това е доста важно за мен... Все пак съм човек, на когото все времето му е виновно...
Приятели сме с моя часовник. Той е с мен винаги и е красив. Но той определя правилата... той е тарторът в нашите взаимоотношения... а аз се опитвам да не го обвинявам.
Напоследък искам да прескачам дни, а определени часове да разтеглям и удължавам... Кой ли не иска...
Няма коментари:
Публикуване на коментар