Щях да пиша...
...омръзна ми от сивите ти улици, от автобусните ти спирки, от оградите и сградите. Омръзна ми от плакатите ти и от рекламите... и от билбордите с нахилените, рекламиращи и обещаващи по-светло бъдеще... Омръзнаха ми звуците ти. Омръзна ми от еднаквите ти хора, и от "различните" ти хора, от влажният ти въздух, студеният ти вятър... омръзнаха ми старите ти автобуси, намръщените ти хора, неуютната ти атмосфера... омръзна ми от тези кръстовища, от тези светофари, от тези гари, омръзна ми от скъпите ти магазини, от тези административни сгради... Омръзна ми от мен сама стояща на спирка, взираща се в студения асфалт на шосето отпред, потрепваща при преминаването на странен минувач и чудеща се... колко още?
...щях да го напиша.
Но после, все така взираща се в черното шосе и жълтите листа мятащи се по него, се усетих обгърната от теб. И сърце не ми даде. Разбрах... не мога да не те харесвам. Омръзнал си ми, но съм в теб... и ти си в мен. Ще ходя пак по твоите тротоари, ще се ядосвам пак на твоите задръствания и стари автобуси... ще стоя на все същите пейки и ще пазарувам от все същите магазини... Хората ще си идват и ще си отиват, но аз и ти ще сме си заедно... колкото и да си ми омръзнал. Колкото и да ми е неуютно и неприятно, ти си си мой, мой роден... и мой единствен град.
А някой ден с теб ще се преоткрием.
Няма коментари:
Публикуване на коментар