Тухличка по тухличка, ред по ред, бавно но сигурно... И онази позната приглушеност. Онази нямост. Задавеност.
Тухличка по тухличка, все по-висока и все по-висока... А замаската започва да стяга. От време на време изблици се опитват да я прескочат... поглеждат я, засилват се и като доближат и видят колко е масивна и висока се отказват и се дръпват. Дръпват се и започват да се въртят в заграденото... като тигър в клетка... но после се уморяват и се примиряват. А всеки ден се добавят нови тухли. И нов цимент. И става по-тъмно. И по-глухо.
Само трябва да измислям за какво мога да говоря. И да направя процеса по-бърз... цялото това премятане на мисли и емоции... цялото това нямо "не, иии...не, иии...не..." ме бави.
Няма коментари:
Публикуване на коментар