Асансьорът през нощта

През нощта или следобед е най-явно. Продължавам да очаквам шумното отключване на вратата, издрънчаването на ключовете и скръцването изпод петите завъртащи се върху балатум, след всяко движение с асансьора в притихналия блок. А ако гледам филм от леглото си, продължавам да се обръщам надясно с лепната усмивка и/или коментар за филма, гледайки в нищото.
Сутрин като ми звъни телефона, бързам да го изсключа, за да не го събудя, а после поглеждам и виждам съседното легло, на което съм нахвърлила просто свои вещи.

Не знам кога ще спре. Но като спре не става по-добре. Усещането че нещо не е наред и нещо липсва, че нещо е нередно - си остава. И ми е свито постоянно.

Все се сещам за един момент, когато бях малка. Леля ми изпращаше братовчедка си и семейството й, които бяха дошли за 2 седмици през лятото от Гърция. Стояхме на паркинга и ги изпращахме. Натовариха се в колата и тръгнаха, а леля ми вече изплакваше третия ред сълзи. Помислих си, че не разбирам. Или че нещо ми има, щом на мен не ми е толкова тъжно. Нищо ми нямаше. Просто не знаех.

Напоследък се чудех, свиква ли се с натрупването на подобен опит? Оказва се, че не. Или поне за сега не мога. С всяко следващо изпращане на някого, ми става все по-трудно. Все по-явно усещам липсата, усещам я предварително. Усещам я в момента на заминаването. А и вече знам, че тя не изчезва. Просто ставаш още по-крив и гротеск.

И не искам да съм драматична. Просто звуците на асансьора в притихналия блок ми напомнят за всичките "айде и да пишеш", "дано да се оправиш там", "всичко ще бъде наред, ти ще се справиш", "не се притеснявай, там ще е много хубаво" и "заминавай, много ясно, че ще заминеш, така е правилно"..., които изрекох и които ще продължавам да изричам, когато в главата ми звучи само "моля те, остани", "ужасно много ще ми липсваш", "няма да мога да свикна без теб", "не знам как да се справям така"... "страх ме е"

...липсва ми да изрека едно "оф айде побързай, стига си се моткал, че стана два и половина". И няма на кого да се карам, когато не мога да се скарам на себе си.

И след десетина години, когато стоя на паркинг, изпращайки някого, вероятно ще съм като леля ми.

Сега ми се иска да не чувах асансьора.



.

Мисли в монолози.

В главата ми се е заформил един мисловъртеж, в който се въртят и премяткат непрестанно една мисъл, след друга мисъл... Обещания към мен, припомняне да свърша това и онова, опити да си изкривя мисленето отново, други опити да "напипам" какво всъщност става в средата... А като основа на всичко това се завихря постоянно желание. Желание за стабилност, за малко по-ясно усещане къде съм Аз сред всичко това.

Този вихър в главата ми доста ме изтощава. Даже май ми пречи да се наспивам. Но не искам да го спирам. Страх ме е какво би се разскрило, ако всичко това утихне...

Затова винаги трябва да нося в себе си черен тънкописец и излишни листи. Докато си драскам сякаш се отделям от този вихър. Той си се върти там някъде, на заден план, а значение придобива само начинът, по който мастилото се разнася изпод плъзгащият се метален връх. И никога не знам какво ще се получи накрая. Но винаги има как да се доизкосури. И няма значение, че само аз виждам какво се получава в повечето случаи. Носи ми такава тиха удовлетвореност... Всяко малко цветенце, всяко неадекватно нарисувано насред белия лист око...

Защото те не говорят с думи. Те просто "са". И дори да не са някакви произведения на изкуството са успели да се измъкнали някак навън въпреки центробежната сила на всички тези мисли. Толкова... много... мисли... толкова много монолози... Уморяват ме.

Иска ми се и аз просто да "съм". Да няма толкова много думи в мен. Наистина ми се иска хората да ме схващаха по-лесно. Или да не се обличах с толкова много думи. Или пък просто да знаех как да бъда чута... А иронията е, че накрая се оказва, че пак не съм казала каквото "искам"... каквото трябва. Хах.

И за накрая - има песни, които знам, че ще останат с мен доста дълго време. А тази даже има толкова много варианти, че все някой от тях ще е винаги актуален за настояща ситуация.

nobody loves no one.

.

a fool

You can build a house you can't build a home
And it's a fool who believes love is bred in the bone
And there's no guarantees that you won't get stoned
Yeah, I'm a fool who believed love is bred in the bone
And there are no guarantees that I won't get stoned

...

I don't know where it leads, oh no
All I know is that I don't wanna breathe this chemical breeze
No more

So another day breaks and the last one's gone
You dig deep just to carry on
Your debt's paid off but it don't feel gone
So you slip out the back and you're moving on

Знам, че бях...

Ти май си в някаква меланхолия...

А... ми може, не съм се замисляла...

Защо?

...И вкарваш тук възможно най-плоското и повърхностно обяснение... И лъжеш, макар че не точно. Не лъжеш, по-скоро отразяваш питането и отговаряш с отражение, преди въпроса да е проникнал до по-дълбоките, по-истински, по-черни или може би по-бели, но пък горчиви неща.
Не лъжеш, защото наистина не си се замисляла. Само чувстваш и ти тежи, и се чудиш кога ще дойде моментът, в който тези неща ще те залеят и ще развалят всичко. Чудиш се ще излязат ли или няма какво да излиза, само си въобразяваш, защото си вечно недоволна...

Кога ще видиш, че нещо ти липсва? Че е нещо важно, а не детайли сложени от каприз? Ах как искам да чувствам нещо чисто... нещо което може да се усложни не поради същността си, а само поради обстоятелствата. Нещо просто, което поради тази простота се извисява до такава степен, че те кара да станеш силен, тъп и упорит, да не правиш компромиси с него...

Липсва ми нещо безкомпромисно. Нещо просто. Нещо сигурно и непроменимо. И това ме кара да преливам от малки, необясними, сладко-кисело-горчиви чувства... Не ми харесва.

Липсва ми прямата, открита в отношенията си с хората, не правещата компромиси... самодостатъчната мен. Бях нея толкова отдавна, че забравих, че някога е съществувала. А знам, че бях нея... знам го...

Слушай дъхавия полъх

Завинаги... вечност. От известно време имам ново понятие, за тези думи.
Завинаги може да се състои в 2 дни, вечността може да се побере в 3 минути... то е когато си напълно сигурен в нещо. За един миг, това нещо е твоето Завинаги и в този момент то те обуславя и ще важи вечно... И няма значение, че след тези 3 минути ще стане нещо различно, няма значение, че Завинаги не значи до края на вечността... няма значение, че понякога не значи дори до края на годината...

Просто...

Слушам...

Докато слушам - ти си моето Завинаги. Потапям се и не знам дали аз разбирам звуците, но съм сигурна, че те разбират мен. Те се просмукват навътре, обграждат ме и ме обливат, като дъхав полъх... а най-прекрасното е, че няма нужда от обяснения... нито от мен, нито от тях... нямам нужда да ми казват, че ще сме вечни...аз и те, защото когато звучат... времето, обстоятелствата... нямат значение...

просто слушам...

А ти си повече мой, отколкото знаеш. Повече мой, отколкото аз си признавам. И искам да остана в този момент. В тази Вечност... докато свириш на приглушена светлина... докато виждам повече от теб и ти навярно не знаеш...Искам... Завинаги...

Студ. Тръпки.

Студено е навън. Ледено. Излизам, а първите глътки въздух ми срязват ноздрите. Дишам през устата. Сега пък болката е в белите дробове. Краката ми се сковават. Стават като от ламарина. Болят ужасно. Ръцете ми, под двата чивта ръкавици се смръзяват, а ноктите ми посиняват и болят...

Студено е и сякаш гълташ кубчета лед... Скован си в клетката на мразовития въздух и няма как да се прибереш по-бързо, няма как да се стоплиш...

И е студено. Първо боли рязко, тежи, криво е... а после става студено.

Тръпки. Стоиш и те побиват тръпки. Въпреки, че вече не е толкова студено... навън.

Не се отпускай. Не се залъгвай. Нещата не са се променили... никога не са били различни.

Празниците бягат от теб. Не знам, защо въобще продължаваш да се опитваш...

Нямам песен и по-ясни думи за това. За немия студ и тръпките.

И все пак честит празник. Честито тъпчене на едно място цяла година. Трябваше да се сетиш, че ще го отбележиш така. Тогава може би нямаше да заболи толкова рязко.

:/

Депресирате ме...











...Има ли смисъл да говоря ;/

какво повече да кажа?