Под три пласта мъгла

Не мога да повярвам, че са минали само две години.

Минали са само 24 месеца. А ми е струват като 2 живота. Поради една или друга причина, не мога да си спомня много ясно онзи период. Нито щастието и чувствата... перфектността. Но напоследък спомени от онези времена изскачат все по-често. Места, на които сме били заедно. Неща, които сме правили.

И попаднах на това



От както се разделихме, избягвам тази песен, наред с още няколко. Защото ги свързвах с Нашия период. С дълги чатове по скайп след срещите ни. Със споделени песни, мисли и чувства. С най-сладкия сън в прегръдките ти. Чувствах се цяла. Имах си място. За пръв и единствен път в живота си. Сега си позволих да чуя тази песен. Търсейки нещо... И някак усещам през три пласта мъгла, нюанс на цялата Мен. Спокойствието, щастието... поривът за живот. Нещата най-после имаха посока и смисъл...

Тогава не подозирах колко за кратко ще бъде. Колко голям демидж ще ми нанесе, нито колко дълги ще са дните след това... И как 2 години ще ми се струват като 2 нещастни живота...

И за пръв път ще си призная, колко много ме е страх, че никога няма да бъда толкова цяла, отново. Страх ме е ужасно много и ужасно много ми е тъжно. Заради всичко и всички, които ми се случиха през тези два живота... Заради счупените ми гадни парченца, които не си пасват... Но няма смисъл да говоря за това.

Може би е хубаво, че си позволих за малко, да усетя старата си аз, макар и през три пласта мъгла.

Къде

Ти си вечна тайна забравена в мен те виждам.
Ти си тиха лудост избавена
Ти си мисъл притихнала болиш в мене.
Ти си нова сила изпиваш ме.

Търся те.
Искам в мен да те открия.
Къде си ти?

Ти си скрита тъга, ти плачеш в мен,
кажи ми че ще те има.
Ти не идваш сама, ти носиш ноща,
кажи ми че ще те има.

Ти пустинен огън от залези, в мен пресъхваш.
Ти път неизминат по теб вървя.
Ти си вечна сянка в моя ден
над мен прелиташ,
ти си бряг последен достигам те.

Търся те.
Искам в мен да те открия.
Къде си ти?

Не мога да говоря. Думите ми пресъхнаха. Душата ми онемя. Всичко е тихо, притихнало, стаено... От цялата пушилка вътре, не знам къде съм аз. Оставила съм се някъде там... дано все още ме има.
Чувствам се като малко дете, което са плеснали през ръцете пред всички деца в групата. След такова нещо, дали от шока, срам, болка или и трите, просто спираш. Не знаеш какво да кажеш, не мислиш нищо и се скриваш, за да не усещаш.
Не знам как се излиза от такова състояние. На знам дали искам. Страх ме е. Но не е само това. Убедих се за пореден път, че всичко е безсмислено. Всички усилия, цялото старание... всичко. Няма смисъл. Ще си стоя спряла завинаги.
Само ми се ще да усетя, че все още ме има...

Warning

До бъдещата мен:

Не забравяй ужасното празно усещане. Не забравяй как искаш да си повърнеш вътрешностите и да се разствориш във въздуха. Помни как не искаш да си се раждала. Не сваляй гарда НИКОГА. Винаги ще стигаш до тук. Всеки следващ път ще е по-гадно. Нормалните неща са за другите и филмовите герои. НЕ ДОПУСКАЙ ПАК ДА СТИГНЕМ ДО ТУК.

Glitch

От вчера насам получавам супер странен глитч в системата. Внезапно мозъкът ми сякаш извибрирва, стяга ме и всичко се разтриса за 2-3 секунди, след което ме оставя замаяна и подтисната.

Възможно е да се дължи на няколко неща, но не за това го описвам. Мисля че не мога повече. Физически вече не искам да съм повече сама. Не мога. А най-ироничното е, че това е поредният път, в който "не мога". Никога не е имало значение какво можеш или не. Просто трябва. Но наистина се чувствам толкова сама... все едно съм нечовек.

Искам за малко всичко да изключа. По-скоро да изключа себе си. Да ме няма. Да се подредя и наместя. А после като стартирам системата, всичко да е чисто, ясно и подредено. Аз да съм добре. Само това искам. Нека съм добре.

Искам да си намеря място, хора... Човек. Но тъй като няма да стане... вече знам, че няма да стане. Нека просто съм добре. Не ме интересува как, просто наистина не мога повече.

Трябва да си дръпна щепсела.

Страшно ми е

"Overcoming your past simply means realizing that the past does not exist. It is gone."

Започнах да гледам така на нещата преди няколко месеца.

Отбягвам каквото и да е ровене в приятни спомени. Какъв им е смисъла? Нищо вече не е такова. Даже не мога да си спомня хубавите усещания, но и да можех... какво от това? Миналото не съществува. Като нещо хвърлено от скала е.
Помня само опарванията, болката и грешките. Срама и самотата. Да си знам. Да не правя същото. Да се пазя... не че го правя.
И си бях добре до скоро. Но в мен се настанява нещо друго. Страх. Ами ако няма повече от това? Ако всички отношения с хора, стигат до едно и също, изчерпано, свършило, ръбесто нещо? Ами ако съм си изчерпала лимита и от сега нататък ме занимават само досадни хора, които не са ми интересни? Ако само те ме виждат като нещо красиво и женствено? Колко дълго още ще се занимавамо с досадници, които не желая? Ами ако вече съм си изчерпала квотата от интересни хора, които да ме намират за интересна и да искат да сме заедно?

И ми е едно такова страшно.
Миналото няма значение. Само грешките остават. Горчивия опит. Къде са ми хубавите усещания?

Вятър и спомен за сълзи

Може би вятърът, сивотата и студът от последните дни, са ме направили по-замислена. Или пък просто липсата на човек, с когото да споделя истинските си мисли най-накрая си казва думата... Не знам. Но се върнах Тук.

Сетих се за песен. Показаха я на една стара Теодора, от която почти нищо не е останало вече. Хората, на които беше тогава, сега са далечни, а нея пък я раздуха вятъра и я изсуши студа.

"...И какво от това
всичко е тишина
само вятър и спомен за сълзи
и във двете очи..."

За разни хора съм спомен, който ги кара да се чувстват гузно. И "компенсират" с откъслечни обаждания и празни виждания. За тях съм "будна съвест", от която се крият, когато не могат да се скрият от себе си. Аз съм и нещо, което са ранили и оставили, нещо което съжаляват или за което съжаляват... гади ми се.

Отказвам всички тези роли. Омръзна ми да съм нечие минало и история. Омръзна ми да съм нечия грешка или тайна.

Никога не съм имала такива претенции. Искам просто да съм нечия приятелка и нечий мил, скъп човек. Искам да не съм сама и да не усещам багажа, който хората имат в себе си, когато ме погледнат. Оставете ме. Освободете се... Аз не съм багаж.

Ще се опитам да се надявам, че ще срещна хора някой ден, които ще мислят че имам качества. Хора, които няма да ме ползват само, когато им трябва отдушник или съвест. Може би някой ден ще имам приятели. Ако не, ще свикна на вятъра и тишината.

Не мога да си спомня важните неща. Всичко е в мъгла. Всичко е празно. Като мен.

"Brake a leg"

Ако това наистина носи късмет, астралната година, която ме очаква, ще бъде доста късметлийска.

Може би не напълно, защото не е истински счупен, но може да е нахубаво.

Не знам какво да си мисля. Дали наистина има съдба и в нещо някога въобще има какъвто и да е смисъл? Все по-често се усещам сред вихрушка от случайни събития, които се случват просто така... без идея, причина, замисъл... Не водят до нищо, само до болка -.-

Ако има смисъл, в първия ден от 25-тата ми година, "Съдбата" се опитва да ме накара да лежа с вдигнат крак, да работя от вкъщи и да съм анти-социална. Та... що за смисъл е това?

Всичко е криво и скучно и безсмислено. Дано мине по-бързо -.-