Думи

Думите са просто думи. Не стават за нищо. Не стават за ядене, нито могат да те прегърнат. Когато се злоупотребява с тях, думите са кухи и празни. Просто подредени звуци.

Хората забравят, че зад тези звуци трябва да стои нещо. Те трябва да описват действия. Действия от типа "затварям вратата" и "ям" наравно с другите... вътрешните. Трябва да описват движението на мисловните ти и душевни течения. Вътрешният ти подтик и устрем да правиш това и да не правиш онова. Да илюстрират ДЕЙСТВИЯ, а не просто да ги маркират и да ги оставят висящи във въздуха, не означаващи нищо и никога не просъществували.

Замисляли ли сте се, кога една публикация, текст на песен или стихотворение стават успешни? Когато сте описали нещо истинско. Нещо което ви е накарало да действате. Несподелена любов, която ви е карала да светите и да подреждате ежедневието си около Избрания... радостта от предстоящо събитие, даваща ви заряд и устрем да се движите през ежедневието си... да ПРАВИТЕ неща... мъка, караща ви да се затворите... Тогава думите са истински и са пълни. Защото тогава текстът не е просто подредени символи. Тогава текстът е израз на събитие отвътре-навън или отвън-навътре...

Омръзна ми от празни приказки. Омръзна ми от кухи, нищо значещи думи. А най-гадното е, че вече не вярвам на никакви думи. Хората са латерни. Говорят, говорят, говорят... Заболяха ме ушите... заболя ме и душата. Омръзна ми.

Най-много ми омръзна от хора, които си мислят, че думите запълват празнината от бездействието им.

И в 1 сутринта, след като ми омръзна да се въртя в неуспешни опити за сън, аз включих компютъра отново, само за да направя същото... да запълня празнината от стоенето на едно (отдавна неудобно) място, с думи... за да мога поне да заспя.

Stardust

За миналото, в което не се бях ровила толкова надълбоко от някакъв страх, за миналото, което сега събуди буцата в гърдите ми и за миналото, което докарва сухи сълзи в очите ми.




...но най-вече за миналото, в което това "always" означаваше нещо.

Touch

"Seven billion people on a tiny planet suspended in the vastness of space, all alone. How to make sense of that is the great mystery of our fragile existence. Maybe it’s being alone in the universe that holds us all together, keeps us needing one another in the smallest of ways, creating a quantum entanglement of you, of me, of us. And if that’s really true, then we live in a world where anything is possible."

Йеа райт

...а докато се чувствам като вързана, ще опитам да се упоя с шарения живот на въображаеми персонажи, опитвайки се да забравя клоустрофобичното усещане; далеч от себе си, се надявам да заспя (за съжаление обикновено се завръщам точно когато, изключващия се компютър изгасне съвсем и настане тишина) . . . . -.- I don't like you new blogger. u make my posts ugly. u no good.

Асансьорът през нощта

През нощта или следобед е най-явно. Продължавам да очаквам шумното отключване на вратата, издрънчаването на ключовете и скръцването изпод петите завъртащи се върху балатум, след всяко движение с асансьора в притихналия блок. А ако гледам филм от леглото си, продължавам да се обръщам надясно с лепната усмивка и/или коментар за филма, гледайки в нищото.
Сутрин като ми звъни телефона, бързам да го изсключа, за да не го събудя, а после поглеждам и виждам съседното легло, на което съм нахвърлила просто свои вещи.

Не знам кога ще спре. Но като спре не става по-добре. Усещането че нещо не е наред и нещо липсва, че нещо е нередно - си остава. И ми е свито постоянно.

Все се сещам за един момент, когато бях малка. Леля ми изпращаше братовчедка си и семейството й, които бяха дошли за 2 седмици през лятото от Гърция. Стояхме на паркинга и ги изпращахме. Натовариха се в колата и тръгнаха, а леля ми вече изплакваше третия ред сълзи. Помислих си, че не разбирам. Или че нещо ми има, щом на мен не ми е толкова тъжно. Нищо ми нямаше. Просто не знаех.

Напоследък се чудех, свиква ли се с натрупването на подобен опит? Оказва се, че не. Или поне за сега не мога. С всяко следващо изпращане на някого, ми става все по-трудно. Все по-явно усещам липсата, усещам я предварително. Усещам я в момента на заминаването. А и вече знам, че тя не изчезва. Просто ставаш още по-крив и гротеск.

И не искам да съм драматична. Просто звуците на асансьора в притихналия блок ми напомнят за всичките "айде и да пишеш", "дано да се оправиш там", "всичко ще бъде наред, ти ще се справиш", "не се притеснявай, там ще е много хубаво" и "заминавай, много ясно, че ще заминеш, така е правилно"..., които изрекох и които ще продължавам да изричам, когато в главата ми звучи само "моля те, остани", "ужасно много ще ми липсваш", "няма да мога да свикна без теб", "не знам как да се справям така"... "страх ме е"

...липсва ми да изрека едно "оф айде побързай, стига си се моткал, че стана два и половина". И няма на кого да се карам, когато не мога да се скарам на себе си.

И след десетина години, когато стоя на паркинг, изпращайки някого, вероятно ще съм като леля ми.

Сега ми се иска да не чувах асансьора.



.

Мисли в монолози.

В главата ми се е заформил един мисловъртеж, в който се въртят и премяткат непрестанно една мисъл, след друга мисъл... Обещания към мен, припомняне да свърша това и онова, опити да си изкривя мисленето отново, други опити да "напипам" какво всъщност става в средата... А като основа на всичко това се завихря постоянно желание. Желание за стабилност, за малко по-ясно усещане къде съм Аз сред всичко това.

Този вихър в главата ми доста ме изтощава. Даже май ми пречи да се наспивам. Но не искам да го спирам. Страх ме е какво би се разскрило, ако всичко това утихне...

Затова винаги трябва да нося в себе си черен тънкописец и излишни листи. Докато си драскам сякаш се отделям от този вихър. Той си се върти там някъде, на заден план, а значение придобива само начинът, по който мастилото се разнася изпод плъзгащият се метален връх. И никога не знам какво ще се получи накрая. Но винаги има как да се доизкосури. И няма значение, че само аз виждам какво се получава в повечето случаи. Носи ми такава тиха удовлетвореност... Всяко малко цветенце, всяко неадекватно нарисувано насред белия лист око...

Защото те не говорят с думи. Те просто "са". И дори да не са някакви произведения на изкуството са успели да се измъкнали някак навън въпреки центробежната сила на всички тези мисли. Толкова... много... мисли... толкова много монолози... Уморяват ме.

Иска ми се и аз просто да "съм". Да няма толкова много думи в мен. Наистина ми се иска хората да ме схващаха по-лесно. Или да не се обличах с толкова много думи. Или пък просто да знаех как да бъда чута... А иронията е, че накрая се оказва, че пак не съм казала каквото "искам"... каквото трябва. Хах.

И за накрая - има песни, които знам, че ще останат с мен доста дълго време. А тази даже има толкова много варианти, че все някой от тях ще е винаги актуален за настояща ситуация.

nobody loves no one.

.

a fool

You can build a house you can't build a home
And it's a fool who believes love is bred in the bone
And there's no guarantees that you won't get stoned
Yeah, I'm a fool who believed love is bred in the bone
And there are no guarantees that I won't get stoned

...

I don't know where it leads, oh no
All I know is that I don't wanna breathe this chemical breeze
No more

So another day breaks and the last one's gone
You dig deep just to carry on
Your debt's paid off but it don't feel gone
So you slip out the back and you're moving on