Страшно ми е

"Overcoming your past simply means realizing that the past does not exist. It is gone."

Започнах да гледам така на нещата преди няколко месеца.

Отбягвам каквото и да е ровене в приятни спомени. Какъв им е смисъла? Нищо вече не е такова. Даже не мога да си спомня хубавите усещания, но и да можех... какво от това? Миналото не съществува. Като нещо хвърлено от скала е.
Помня само опарванията, болката и грешките. Срама и самотата. Да си знам. Да не правя същото. Да се пазя... не че го правя.
И си бях добре до скоро. Но в мен се настанява нещо друго. Страх. Ами ако няма повече от това? Ако всички отношения с хора, стигат до едно и също, изчерпано, свършило, ръбесто нещо? Ами ако съм си изчерпала лимита и от сега нататък ме занимават само досадни хора, които не са ми интересни? Ако само те ме виждат като нещо красиво и женствено? Колко дълго още ще се занимавамо с досадници, които не желая? Ами ако вече съм си изчерпала квотата от интересни хора, които да ме намират за интересна и да искат да сме заедно?

И ми е едно такова страшно.
Миналото няма значение. Само грешките остават. Горчивия опит. Къде са ми хубавите усещания?

Вятър и спомен за сълзи

Може би вятърът, сивотата и студът от последните дни, са ме направили по-замислена. Или пък просто липсата на човек, с когото да споделя истинските си мисли най-накрая си казва думата... Не знам. Но се върнах Тук.

Сетих се за песен. Показаха я на една стара Теодора, от която почти нищо не е останало вече. Хората, на които беше тогава, сега са далечни, а нея пък я раздуха вятъра и я изсуши студа.

"...И какво от това
всичко е тишина
само вятър и спомен за сълзи
и във двете очи..."

За разни хора съм спомен, който ги кара да се чувстват гузно. И "компенсират" с откъслечни обаждания и празни виждания. За тях съм "будна съвест", от която се крият, когато не могат да се скрият от себе си. Аз съм и нещо, което са ранили и оставили, нещо което съжаляват или за което съжаляват... гади ми се.

Отказвам всички тези роли. Омръзна ми да съм нечие минало и история. Омръзна ми да съм нечия грешка или тайна.

Никога не съм имала такива претенции. Искам просто да съм нечия приятелка и нечий мил, скъп човек. Искам да не съм сама и да не усещам багажа, който хората имат в себе си, когато ме погледнат. Оставете ме. Освободете се... Аз не съм багаж.

Ще се опитам да се надявам, че ще срещна хора някой ден, които ще мислят че имам качества. Хора, които няма да ме ползват само, когато им трябва отдушник или съвест. Може би някой ден ще имам приятели. Ако не, ще свикна на вятъра и тишината.

Не мога да си спомня важните неща. Всичко е в мъгла. Всичко е празно. Като мен.

"Brake a leg"

Ако това наистина носи късмет, астралната година, която ме очаква, ще бъде доста късметлийска.

Може би не напълно, защото не е истински счупен, но може да е нахубаво.

Не знам какво да си мисля. Дали наистина има съдба и в нещо някога въобще има какъвто и да е смисъл? Все по-често се усещам сред вихрушка от случайни събития, които се случват просто така... без идея, причина, замисъл... Не водят до нищо, само до болка -.-

Ако има смисъл, в първия ден от 25-тата ми година, "Съдбата" се опитва да ме накара да лежа с вдигнат крак, да работя от вкъщи и да съм анти-социална. Та... що за смисъл е това?

Всичко е криво и скучно и безсмислено. Дано мине по-бързо -.-

a wish

Ако някой ме попита сега, кое е най-голямото ми желание ще се замисля, дали да отговоря искрено, или както се предполага.

Ако трябва да кажа "официалния" отговор, ще е че искам да започна мечтаната работа, да имам много пари, да пропътувам света и да съм здрава и самодостатъчна.

Истината е, че вече нямам сили за официални стремежи и мечти и съм адски изморена. Адски изморена и си мечтая само за едно. Искам да има при кого да се сгуша, когато съм тооолкова уморена. Мечтая си за чуждата обичана топлина, която ме кара да се чувствам своя. Покоя и всеобхватното щастие, което такъв момент би ми дал. Да се сгуша... на сигурно и топло, да галя нечии ръце, и нечии, любими устни да ме целунат по косата... да дишаме спокойно и в ритъм... и да заспим. Това би заменило всичко. Това ще ми е достатъчно.

Но не може. Изморено ми е. И много тъжно.

Най-разочароващата пролет

Това официално е най-разочароващата пролет. Винаги ми е била любима, защото я свързвам с "оправяне на нещата", "положителни промени" и "раздвижване", а това са неща, от които отчаяно имам нужда. Чаках я с надежда, както чаках с надежда всяка нова седмица, всеки нов месец... но нищо. Продължавам да съм заклещена в тъпия застой. Заседнала съм. А в мен е октомври по средата или ноември. Едно такова помежду. Далеч от празниците, далеч от лятото... в нищото.

И ми е гадно като си легна, когато ме нападнат десетките различни сънища. Всичките кошмари или означаващи нещо лошо. В момента преди да се унесеш, когато си спомняш всички сънища, но не си съвсем заспал. Чувстваш се буден, но и замаян. Чуваш всичко, но е приглушено. Почти сънуваш, почти си буден... Всяка нощ... Всяка... нощ... Засядам там.

Нищо не ми се случва. Никой не ми се случва. Остава ми да приема, че съм сама сега. Не съм свързана с никого и нищо. Нямам план, нямам развитие, нямам... Имам само самотната си сърцевина, която седи неподвижно в пространството... Чувствам се сляпа и глуха и с безчувствена кожа. Чувствам се куха, мълчалива и хладна. Хората се движат, дърветата цъвтят, лятото идва... А аз съм спряла и в мен е октомври по средата или ноември... Помежду. Далеч от лятото, далеч от всичко.

Apathy

I feel pretty dead inside.

Just wanted to put this somewhere.

oh and i will always be confused, how heavy can the emptiness be

again

I just feel like you're leaving me again. And i feel like puking. And all my dreams for travelling the world with you will finally die, you will be far away, starting your knew life... and I am gonna stay here, miserable, lonely and scared, missing you forever. It is not fair. But it is my fault, I couldn't do it without you, and I am really sad.

I am angry, and scared, and maybe I don't have the right to be... but I am, and I can't change that.

I hate this. Can't go throught this again. I just want to cry, and beat you, then kiss and hug you, then cry some more... I just don't want to feel this again. Don't want to feel left behind... forever