Понякога ми се иска да можеше да си вадя настроението. Ей така да го хвана с ръка и да го извадя от себе си, да го разгледам, да видя къде, какво му куца. Или да мога да го снимам, или да го отпечатам някъде, да мога да го покажа, извадя... за да го осмисля и поправя.
За съжаление това е невъзможно. Най-близкото до това действие е... говоренето, описването с думи, а далеч не съм достатъчно добра в писането, за да постигна желания ефект.
Мисля си за всичко и за нищо, едновременно. Усещам много и ми е празно, едновременно. Тъжно ми е и ми е все тая, едновременно... Искам да напиша нещо свястно, но в същото време не знам коя тема да подхвана. И все пак започнах да пиша, защото това всичко-нищо нещо, започна да ме стяга прекалено много. И ще го публикувам... дори и нищо да не се получи.
Мисля си за зависимостите, за дребните неща, които ни изпълват деня и които уж са "нищо", но ако ги няма, скапват всичко. Това е просто шоколадово кексче, което си купуваш всяко междучасие, нищо не е, но ако го няма в магазина, когато ти потрябва, ще ти стане гадно. Това е просто невинно очакване, някой да те поощри за глупавата ти рисунка, нищо не е, но когато не го направи, става ти гадно. Просто чат, с човек, с който си чатиш най-редовно, а през поне половината от времето, дори си "мълчите" по скайп, нищо не е, но когато човека го няма, става ти много, много гадно... самотно... липсва ти дори писането на нищо в скайп.
И когато се чувстваш препълнено-празен, мечтаеш за нещо такова... дребно, обикновено, но твое си, което да запълни празнината и да помогне за изхвърлянето на ненужните мисли...
Мисля си сега, за нещата, които уж са нищо, но след време виждаш, че са били Нещо... да, с главно "н". Не си си позволявал да са Нещо, защото тогава е прекалено страшно. Ами ако си се объркал, ами ако не е така? Толкова по-безопасно е да си незасегнат... Но после нещото отминава, а времето прави излишни всички гардове, които вътрешно си си вдигнал, те падат заедно с възможността да го получиш, а ти виждаш, че ти е пукало повече, отколкото си знаел... пука ти, само че вече е напълно напразно.
Оглеждаш се и виждаш излишни емоции, които няма да намерят израз. Жалко е. Особено когато те са голяма част от това, което вътрешно притежаваш.
Гадно нещо са отминалите хубави неща, особено когато дори не са били твои х)
Ще трябва да си лягам скоро и като се сетя настръхвам. Отново ще се въртя часове с надеждата сънят да дойде, а сега ще е и още по-трудно, защото дори няма за какво да си мисля. Празна съм откъм мисли, и препълнена с усещания... :/
Няма коментари:
Публикуване на коментар