Цикли. Целият ни живот е разделен на цикли. "Колелото се върти" и веднъж си долу, а после си горе... снижаваш се, за да се издигнеш и се издигаш преди да се снижиш отново... Винаги съм се чудила, има ли хора, които са само от горния край или само от долния край на това "колело". Не мисля. Всеки има възходи и спадове, въпроса е кое как ще преживееш, кое ще мине по-бързо, как ще се адаптираш...
Гледната точка е странно нещо. Като си "отдолу" гледаш с носталгия нагоре и ти е мъчно за "доброто старо време", а като си отгоре гледаш още по-нагоре (и така пропускаш факта, че си на върха) или в най-добрият случай на своето ниво. Спомням си когато бях в "добър период". Мислех си, че щом сега се чувствам толкова добре, едва ли не съм научила "лека" за всяко лошо усещане. Достатъчно щеше да е само да си припомня, колко добре съм се чувствала, за да си вдъхна вяра, а да вярвам, че е възможно да се чувствам така означаваше, че непременно ще го постигна. Така разсъждавах.
Проблемът е, че не мога да си спомня. Не си спомням ;/ Иска ми се да имаше как да се върна, ей така, за 1 ден, да си припомня, да събера сили и вяра и хоп, после да си оправя нещата в настоящето. Толкова ми е носталгично за онези времена. За "Чародейките" и игрите на Макао в безгрижните часове в училище. За интересните разходки в Морската, за фрапетата, за хубавите туристи, пеперудките в стомаха, неосъзнатото светене в очите, неволните смутени усмивки, специфичния поглед, който ми усмихваше не деня, а направо цялата седмица :/ Дори като факти не си ги спомням добре. Има мъгла, която ги обвива тия спомени. А на мен ми трябва да си спомня, трябва ми да изпитам усещанията от тогава, свободата, спокойствието... щастието. Да се махне тая гадна носталгия, която сякаш е пропила всичко. За да завъртя отново "колелото" и да се издигна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар