Здрач

Онзи ден се прибирах към вкъщи вечерта. Беше едно такова сиво и сумрачно. Не само защото имаше облаци, стъмваше се.

Остана ми доста неприятно усещане. Онази никаква светлина, когато е нито светло нито тъмно, сякаш ми стегна сърцето. Едно такова усещане, преди да се случи нещо неприятно. Не ми харесва това време от деня. Преди да падне мракът. Замислих се, че мракът е лошото нещо, уж. Но нощите могат да са и приятни. Тъмното не е лошо. В онзи момент си помислих, че ми се иска вече да е тъмно, за да спре гадното усещане от смрачаването.

Когато преходът премине, някак се справяш. Привикваш към тъмното. Даже може да ти стане приятно. Но промяната, движещата се обстановка, неопределеността,... положението "на никъде" са неприятни и тормозещи ме.

Очакването картината да стане друга. Мудното разместване на нещата, когато нямаш идея какво ще се получи накрая. Когато трябва да се движиш между движещото се, тези неща намирам крайно трудни.

За това съм устремила поглед към нощта. Когато светлината ще е установена и ще трябва да се приспособя към нещо по-реално. Може и да е трудно, дори когато стане тъмно, но от гледната точка на късния следобед, вечерта ми се вижда като спасение.

Когато празнотата се установи, когато удариш дъното, когато нямаш друг избор освен нещата да започнат да се подобряват. You're alone now...