В моменти като този оценявам абстрактното, като изкуство. Сигурно е доста освобождаващо, да можеш да изразиш себе си, да изразиш най-абстрактните си състояния на платно, за да можеш да ги видиш отстрани и те да станат по-логични...
Напоследък все се сещам за едни думи на майка ми "много си разхвърляна". Тя нямаше впредвид само вещите ми. Та, да. Разхвърляна съм и сега го усещам с пълната му тежест. Разхвърляно е покрай и в мен. Пълно е с недовършени неща, не на мястото им. Разхвърляно и хаотично, без логика или усещане, че така трябва да стоят нещата. Та може би ако можех да нарисувам абстрактно как съм, щях да успея да се подредя. Или се лъжа... не знам
Трудно ми е да задържа мисъл или усещане, достатъчно дълго, за да се получи смислено описание на нещо. Мислите ми се сменят постоянно, усещанията също. Редуват се сякаш, за да не може никое да се задържи толкова дълго, че да ми стане прекалено гадно хаха
Но цялото това редуване на мисли и усещания, повърхностно асимилиране на нещата, не ми допада. Сякаш нарочно си затварям очите, ушите и всички други сетивни органи, за да премина през нещо неприятно. Въпросът е, че не знам кога ще свърши лошото. Кога ще се подредят нещата. Нищо не се знае.
А така искам яснота. Искам яснота какво и защо изпитвам. Кога ще свърши? Ще започне ли? Свърши ли? Изтърка ли се? Или вече съм толкова изтръпнала, че нищо не мога да усещам? Не знам -.- За това просто ще стоя на повърхността, докато камъните, които ми тежат стават все по-тежки, и по-тежки, и по-тежиии...
Дано не ме дръпнат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар