Случвало ли ви се е някой да ви събуди насред дълбок сън? Да сте в едно такова полу-сънуващо състояние? Тогава се обиждате и стряскате от всичко. Сърцето ви бие учестено. Виждате замъглено. Говорите като малко дете. Правите от мухата слон, драматизирате... може би. А може би е защото още не сте се завърнали от дълбочината на съня си. Не сте приключили сънуването, онова пътуване до вътрешния ви свят, където всичко е емоции и усещания.
Емоции. Усещания. Учудващо е колко дълбоки могат да бъдат понякога. Те са нещо уж ирационално, което може да възникне от нещо непонятно за околните, непонятно дори за теб, но колкото по-дълбоки и ирационални са, толкова повече действаш първично и необосновано и си убеден, че това което изпитваш е истинско и вярно. То те води.
Освен емоции, човек притежава и разум. Разумът контролира емоциите, защото понякога те са съсипващи. Подтискащи, разбиващи, нелогични, развалящи нещата "за пред хората". Контролираш. Отсъждаш. Окастряш се като храст, запасваш се като дядо с дълъг потник, натъпкваш се като препълващата, раклата възглавница, обираш излишните емоции, предъвкваш ги... За да те води разумът.
Всичко е наред тогава. Когато е разумно. Когато е съобразено с всичко и всички.
Бях забравила колко дълбоки и всепоглъщащи са негативните усещания. Страхът, горчивината, голотата на усещането, че си сам, разочарованието, уплаха... уплаха. Усещането да си като малко дете, което има нужда да го хванат за ръка и да го спасят. Да се разплаче и да зарови глава някъде, а някой да повтаря "няма нищо. всичко е наред". Уплаха е внезапен. Появява се от даден фактор и те изкарва от релси. А веднъж излезеш ли от релси, всичко друго лесно се показва.
Никога не ме е бивало да изразявам собствените си усещания и емоции. Мразя когато емоциите ми се покажат, когато вместо да се приемат, те се гледат като нещо грозно и непривично. Сякаш правиш нещо лошо и престъпно. Сякаш си извънземно с емоции, които другите хора не усещат и не разбират. Сякаш за да получиш разбиране, трябва да... не знам какво, всъщност, иначе щях да пробвам, може би.
За това тъпчеш някъде. А когато нещо прелее чашата се появява огромна топка от всичко лошо, което усещаш и задръства входа/изхода. Бях забравила, че понякога имам нужда някой да ми помага да се справям с емоциите си. Бях забравила какво става, когато той не съществува.
А след задръстването седиш и се чувстваш отмалял. Толкова много напрежение се събира. Усещаш си всичките нервички изпънати като струни. А изход няма. Само страх. А напред? От същото по много.
Бях забравила колко лесно може да се развали нещо, което е било хубаво. Колко лесно нещо, за което си се подготвял, че ще е лошо се оказва по-лошо отколкото си си представял, че може да е. Как идва с цял пакет от неща, които не си успял да предвидиш. Като екстри в тарифният ти план. Минути в пакета "за приятели".
А още по-трудно е, когато хубавите неща, които си мислел, че ще те спасяват в такива моменти... изчезнат или просто си си ги измислял.
Бях забравила, колко дълбоко е. Тъмно, страшно и дълбоко, давещо и клаустрофобично... и задълбавам...
И не мога да се спра, и няма какво да ме спре.
Няма коментари:
Публикуване на коментар