Бях забравила...
Всеки път се удивявам на способността на съзнанието да забравя и да си припомня разни неща. Главно усещания. Много ми е интересно как можеш да забравиш чувство, а след това изведнъж да те залее и да си спомниш моментите, в които си се чувствал така.
Страха, празнотата, пустотата, неутолената жажда за нечия чужда топлота, мечтаенето за нечия кожа и мирис, да искаш да се сгушиш в нечий врат и да жадуваш момента, в който нищо друго няма да има значение освен ти и този Някой...
Имам чувството, че огромен камък ми лежи на гърдите. Не мога нито да го изплача, нито да го игнорирам. Опитвам да съм нормална. Наистина опитвам.
Вселената ми мълчи. А може би просто това беше нейния отговор. А може би просто усетих какво ме чака седмица предварително и нямаше какво да се направи.
Плаши ме онова състояние, в което просто си свикваш с болката и тя става част от света ти. И преди болеше, но различно. Интересно е как наличието на нечия фигура в живота ти, може да ти промени възприятията. Не бях щастлива преди. Но бях спокойна. Бях цяла. Бях свободна да бъда себе си.
Сега се чувствам окастрена и с вързани ръце. Странно е като се има предвид, че съм "свободна".
Плаши ме липсата на желание. Един ден съм силна, достатъчно самодостатъчна, за да се грижа за себе си, да се усъвършенствам и да се оглеждам за някой Правилен... а в следващия момент всичко ме залива отново. Нямам желание за нищо, защото по-голямата част от мен вярва, че нищо няма смисъл. Нищо няма да ми се случи. Никой няма да се появи магически. Не и сега... не и като се чувствам и изглеждам така...
Твърде наивно ли е да вярвам, че ще се появи някой, който да ме излекува? Твърде скоро ли е да смятам, че вече трябва да се появи? Не съм страдала достатъчно дълго ли? Това че страдам за 2 неща едновременно не е ли достатъчно, за да ми съкрати времето?
И да знам, че няма отговор. Няма справедливост. Светът не се върти около мен. Нещо ще се случи, когато се случи. Може да е утре, може да е след 1 година... и като знам какъв ми е живота залагам на това ,че ще е след година и половина.
Никой няма да дойде и да махне болката. Никой няма да ми сглоби парченцата от душата с магическо лепило. Трябва да го направя сама. Сама, самотна и нещастна. Малко по малко -.- (за да е още по-тъпо).
Ами не искам така. Искам някой да ме излекува пък. Някой да ме очарова и изненада приятно. Някой мен да направи щастлива.
Много ме е яд, че имам тази нужда, но явно няма да се справя сама. Не мога да разбера, защо е толкова важно, някой да те смята за специален и да е твой. Защо е толкова важно да имам за кого да мисля и за кого да се грижа... Защо?!
И ми липсват. И двамата. Толкова е просто.
Няма коментари:
Публикуване на коментар