Мойо е

Не знам дали при всички хора е така, но днес осмислих, че нещото, което ми дава сигурност и щастие е чувството за собственост.

Много трудно приемам нещо за свое. Гледам да не се привързвам към вещи и хора. Даже към идеи. От страх, че ще ги загубя.
Истината е, че от малка съм от онези хора, които се вкопчват във вещите си и даже да не ги използват, не искат да ги дадът на друг. Приема ли нещо за свое се вкопчвам и не пускам. За това съм се научила да внимавам.

Свикнала съм да не ползвам чужди вещи (по възможност), да зная, че всичко е за малко и "назаем" и да не се свързвам.

Но понякога... понякога не ми се получава. Развивам чувство за собственост. I can't help it. Правя го с хора и места. Позволявам си да попия от измамното чувство на сигурност и пълнота, което това ми дава. И се прецаквам.

Сега когато две от нещата, които бях приела за толкова мои, ми ги издърпаха изпод краката се чувствам като изхвърлено пале на дъжда, което се чуди под коя кола да се скрие. Толкова е... трудно. Изведнъж светът спира да бъде такъв, за какъвто си го мислил.

И ми е ясно. Нищо в този живот не е Твое. Какво остава за хората. Имаш само себе си, а доста често и на себе си не можеш да разчиташ. Прецакващо е да се вкопчваш и свързваш.
Хората си тръгват, хората се променят, не си държат на обещанията, оказва се, че са ти ги казали в момент на слабост. Други хора пък са използвачи и в един момент, когато колелото се завърти и ти попаднеш отдолу и не си полезен, може да те изоставят. И даже няма да го осъзнават.
Не съм жертва. Аз вероятно съм същата. Все пак съм човек.

Но тези негативни неща си ги знаех и преди. Днес осъзнах по-лошото, че това което ме прави щастлива е да си вложа душата някъде и да се вържа за някого. Някой да си е Мой. Мойо си е.

А точно сега искам да отида в стаята на Мойто си и да ме прегърне. Да си легнем в тъмното и да го дишам. Да се държим за ръце и нищо да няма значение. Всичко да е на мястото си. Лошото да е било просто дълъг кошмар. Да се чувствам цяла. Да не ми се плаче. Да съм забавна и да не може без мен. Да ме познава. Да ме иска. Ах как искам. Да се целуваме и прегръщаме толкова силно, че да останем без дъх. Но няма да се случи. Няма. Няма. няма... не мога да дишам, защото няма.

Не си  е мойо. Нищо не е моe. Само болежките.