Електрони.

Свободен електрон. Вървях си към вкъщи и в съзнанието ми се повтаряше това... свободен електрон, свободен електрон... свободен...

Колко хора са като електрони. Завихрят себе си и света си около една сърцевина, в която вкарват всичко, имащо смисъл за тях. Хора, събития, спомени и надежди. Всичко в едно ядро, около което да се въртят, да набират инерция. Устремяват се в установени орбити и внасят смисъл в живота си. Орбитата е нещо сигурно, нещо точно и ясно. Какво става, ако орбитата ти се скъса?

А какво става, ако си свободен електрон? Няма ядро, което да те притегля с гравитация или пък орбита, в която да искаш да се вкараш... Седиш си... движиш ли се? Или си се носиш свободно в пространството, между електрони, които имат орбита и ядро?

Стремежът да се въртиш около нещо, границите, в които това те вкарва. Възможността да се съобразяваш с някого, за когото ти пука. Да... Възможността. Защото не винаги имаш такава Възможност. Защото понякога връзките се късат. Орбитите се резтеглят и прекъсват. А когато дълго време си се въртял в орбита, не знаеш как да съществуваш като свободен електрон. Ще се появи ново ядро? Или ще трябва да си го търсиш?

Всички хора са електрони. Всички искат да са вързани в орбита около някакво ядро. Вързани, а не свободни.

Здрач

Онзи ден се прибирах към вкъщи вечерта. Беше едно такова сиво и сумрачно. Не само защото имаше облаци, стъмваше се.

Остана ми доста неприятно усещане. Онази никаква светлина, когато е нито светло нито тъмно, сякаш ми стегна сърцето. Едно такова усещане, преди да се случи нещо неприятно. Не ми харесва това време от деня. Преди да падне мракът. Замислих се, че мракът е лошото нещо, уж. Но нощите могат да са и приятни. Тъмното не е лошо. В онзи момент си помислих, че ми се иска вече да е тъмно, за да спре гадното усещане от смрачаването.

Когато преходът премине, някак се справяш. Привикваш към тъмното. Даже може да ти стане приятно. Но промяната, движещата се обстановка, неопределеността,... положението "на никъде" са неприятни и тормозещи ме.

Очакването картината да стане друга. Мудното разместване на нещата, когато нямаш идея какво ще се получи накрая. Когато трябва да се движиш между движещото се, тези неща намирам крайно трудни.

За това съм устремила поглед към нощта. Когато светлината ще е установена и ще трябва да се приспособя към нещо по-реално. Може и да е трудно, дори когато стане тъмно, но от гледната точка на късния следобед, вечерта ми се вижда като спасение.

Когато празнотата се установи, когато удариш дъното, когато нямаш друг избор освен нещата да започнат да се подобряват. You're alone now...

Топли дрехи

Никога не съм обичала да ходя по магазините за дрехи. Не ми харесва цялата идея да ходя и да меря и да избирам... досадна си е според мен цялата олелия покрай пазаруването. Но обичам, ах как обичам когато си купя нова шапка или нова чанта или нови кецове ♥

Тези аксесоари, които носиш по-често от останалите си дрехи са ми много скъпи. Обичам мисълта, че шапката, която толкова обичам, ще е с мен, когато ми е тежко и когато ми е хубаво. Ще е там, като чисто физическо присъствие в пространството, по мен. Чантата, в която мога да събирам всичко, което ми трябва. Моето лично пространство, в което само аз се разпореждам.

Когато имам шапка, чанта и удобни кецове, се чувствам защитена, някак по-цяла. Вещите не си тръгват от теб. На тях не се налага да казваш чао, те няма да ти липсват, защото дори и да спреш да ги носиш, дори да се повредят, може да си ги пазиш вкъщи или да си купиш нови, по-подходящи, които да запълнят нуждата. Вещите, които те обгръщат, са ми любими... Шапки, шалове, ръкавици, кецове, обувки, гривнички, герданчета... Неща, които ме прегръщат сякаш и мога да се сгуша в тях... обичам...

И за пореден път в моя блог ♥♥♥

Просто си мисля...

Исках да пиша блог на тая тема през целия днешен ден. Имам теории, доказателства, хипотези и въпроси... Но не мога да ги изпиша сега, а и не знам дали си струва.

Колко дълго трябва нещо да ти занимава вниманието, за да привикнеш към него? И не се ли получава една идея по-лесно отколкото трябва? Или пък напротив. По-трудно?

Мразя усещането, че ще се привържа към каквото не трябва. Най-вероятно няма да се привържа щом го мисля толкова. Но и да се спирам умишлено също не е особено приятно. Просто си мисля... дали да привикна?

Имам нужда, но няма покритие -.-

Не искам неща приключили, преди да са започнали... омръзна ми от приключващи неща.

Take me how I am
'cause you know I'll never change
I was born to stare
At who stares back at me

Плавен преход?

Do you feel like I do, tired of everything?
Can you feel what I can, almost everything?

Стоя си сега, след цял ден дремане, в онази приятна съненост. Когато стоиш с изцъклено отворени очи, но всъщност виждаш съвсем малко от нещата наоколо. Когато усещаш всичко, по малко по-странен, по-притъпен начин. Усещам куп неща, физически, които ми се иска да отпечатам някакси. Да отразя... reflections

Но няма да описвам паренето, което май е обзело цялото ми тяло. Изкушавам се да опиша тръпките по пръстите си, губенето на мисълта и изгарянето, което сякаш изпълва цялата ми вътрешност... Мислех си, че ако опиша обстановката и усещанията в момента, ще ми е по-лесно да хвана някоя от мислите си и да подхвана смислени писания. Но ми е трудно да започна. Винаги ми е било трудно... да започна.

Началото ме плаши. Май повече от края. За началото ми трябват сили. Ами ако не намеря? Ако желанието ми приключи с идването на края и не намеря ново, за новото начало? Не искам да съм като някаква обвивка, подмятана от обстоятелствата и хората. Искам да имам желание, за да намеря свое място и свои хора. Да намеря себе си. Не искам да съм страничен наблюдател на ежедневието си, поради липса на воля за активно участие в него. Правила съм го вече.

Искам да предприема нещо. Някаква промяна, като знак, че ще участвам в Новото. Като знак, че ще се движа и няма да спра. Да си сменя цветовете, звуковете, усещанията... Да не се усещам изоставена и изостанала. Да покажа желание, за намиране на нещо ново. Искам вдъхновение. Порив.

Седя си в днешната вцепененост. И усещам тръпките и леко повишената си телесна температура. Стоя с втренчен в нищото поглед... слушам Vast... действат ми доста добре сега. Появяват се пред очите ми винаги в най-подходящия момент. Ще се опитвам да слея Края с Началото, да се получи успоредност... плавен преход...Дали ще успея?

I'll never find someone quite like you... again..

И за пръв път откакто имам този блог, ми се приска да му сменя цветовете...

Нищо не ми е ясно.

Смятах да бойкотирам блога си. Има неща, които трябва да напиша. Неща, които искам да напиша, на хартия, но да ги напиша, означава да сложа окончателен край на нещо, а аз не искам. Та реших, че докато не напиша нещата, нищо няма да излезе изпод пръстите ми. Ще чакам да дойде последния момент и да пиша.... а след това... Кой знае?

Но днес сънувах нещо. Може би първият ми сън от седмици насам. Може би не съм спала нормално от седмици насам. Не знам. Прииска ми се да го разкажа. Отворих форума, отворих скайп... не... Отворих този сайт... ама нали съм блокирала?

Трябва да се отблокирам. Трябва да мога да пиша и да говоря, трябва да се движа и да не се задръствам с неща, които ми тежат, трябва да го правя, за себе си.

Отвикнах да си изписвам "прекалено поетичните" мисли. Приисква ми се даже да го изстрия този блог, но няма. Ще се отблокирам и когато дойде времето да Пиша, ще пиша хубаво, защото е важно. И това няма да е край. Просто нова фаза. Трябва да го вярвам.

Малко е гадно, че първият сън, който си помня от седмици насам, го запомних не толкова със сюжет, колкото с това как се чувствах насън. Чувствах се ужасно болна. Беше толкова реалистично. Всъщност това усещане си го има при мен, само че, в съня ми беше чисто и незаглушено от нищо друго. Не помня много от сюжета. Знам, че се качих на някаква кула, която всъщност приличаше на таван на къща от вътре. Беше старо, дървено и прашно. И ми беше болно, лошо... гадно. Исках да разгледам, исках да погледна от кулата (мисля, че бяхме на нещо като екскурзия, но се качих сама, не знам защо). Навън беше слънчево, защото виждах светлината как проникваше през огромни процепи. Обаче ми беше толкова лошо. Придвижвах се към стълбите, за да се махна и ми се налагаше да се подпирам, за да не падна случайно. Чувствах се толкова слаба и... хъх.

И се събудих и усещането продължи. Естествено по-разсеяно. Но все пак... И се стресирах. Имам чувството, че се съсипвам... отново. Трябва да се спра. Ще започна да пиша тук редовно, отново. Ще осмислям нещата, вместо да ги крия зад други неща за осмисляне, които накрая покривам с "не бе, ясно". Нищо не ми е ясно.

Грубо.

Преоткрих тази песен вчера. Действа ми много силно. Кара ме да се чувствам зле. Припомня ми отминали лоши атмосфери. Припомня ми, че те май се връщат. Гадно ми е докато я слушам, но и си избухвам вътрешно, защото песента ме кара да Се чувствам. Китарите, ритъмът, звукът, думите. Толкова са голи и груби.