Стига боклучета

Боклучета, боклучета... цялата ми душа е в боклучета.
Стари кутии от храна, сухи листа, самотни чорапи, части от изгубени вещи, загубили предназначението си... така се усещам. Мирише на влага, гнилоч и застояло. А боклуците са до колене и не може да се мръдне!

Пълна съм с нелепи, неоправдани очаквания, които не пускам. С грешни, болящи надежди. Не пускам и са затрупали всичко.

А така ми се иска да замета. Да отворя врата като на гараж и да замета с голямото гребло ВСИЧКО - НАВЪН.

Всичко непотребно, миришещо, тъжно, безполезно и гротеско. Смачканата пластмаса и труповете на буболечките.

Да се изчистя от очаквания. Да се изчистя от боклука. Да ми олекне. Ах как искам да ми олекне.
Омръзна ми.

Звездите са си там

Звездите са си там.
Звездите са си там.

Дори да не ги виждаш. Дори да не помниш как изглеждат дори. Те са си там.

Звездите са си там, завинаги.

Някой ден пак ще ги видиш или ще станеш част от тях.

Не забравяй.

Не забравяй за звездите.

Звездите са си там.
Звездите са си там.
Звездите са си там.
Повтаряй си го, докато е нужно.

Just you, you and no one else

You do it to yourself, you do
And that's what really hurts
Is that you do it to yourself
Just you, you and no one else
You do it to yourself
You do it to yourself.. yourself.. yourself..


Ако Теодора от преди, знаеше къде е сега емоционално, щеше да се хвърли под някой влак.

Очевидно не мога да разкъсам шаблона. Попадам в една и съща безумна ситуация, години наред, с различни хора,в различни сезони, в различни градове - но все пак същата.

Филмът ми е до болка ясен, а болката позната, изтъркана и още по-гротеска.

Карма, ненаучени уроци, глупост...? Всичко заедно?

Как да обясня защо ми се доплаква "от нищото"? Не мога. Отговорът е - заради всичко. Заради повтарящото се минало. Заради не идващото по-добро бъдеще. Заради мен. Плаче ми се от това каква съм аз. А както този пост е неразбираем, накъсан, безсмислен - такава съм и аз. И няма да стана друга.

И ще повтарям, че съм уморена. И ще бъда. Уморена, но и безумно тъжна и без изход. Cause I can't stop doing it to myself. And I hate me for that.

Хайде, Вселено!

Отдавна не съм писала. В главата ми се нижат безброй много мисли, метафори и истории, но така и не стигам до тук.

Но имам нужда да кажа. Ще кажа на теб - примирих се. Нищо не разбирам, нищо не знам, ако има Вселена, ще опитам да повярвам, че Тя си знае и си върши работата. Омръзна ми от тази мъртвилка в мен, която се редува със силен дискомфорт и непризнати, осъзнато наивни надежди.

Всичко, което се случва или не се случва, е защото Ти така си решила за мен. Ти знаеш - аз не. Ще си го повтарям, пък дано намеря покой. Дано се оттърся от излишни желания, тиктакащи като бомби със закъснител, тиктакащи и чакащи да избухнат и да разкрият своята глупост, причинявайки ми поредната доза, безсмислена болка. Аман от мазохизъм.

Хайде, Вселено. Ще си повтарям, че на Теб ти пука за мен. Че не съм просто безсмислена прашинка от вечността и че там някъде съществува План, който пряко ме засяга и цели моето щастие. Ще си повтарям, че като не получавам, каквото си мисля че искам, ти всъщност подготвяш ситуацията така, че да получа каквото ми трябва. Ще опитам да си мисля, че има Смисъл, че самотата ще има край, а обичта скорошно начало.

Ето, признах ти Вселено. Оставям се на теб. Оставям се, а ти действай, че вече много почаках.

Поздрави,
Малкото-пулсиращо-Аз Което-вече-не-може-да-чака

Yeah.

The most important things are the hardest things to say. They are the things you get ashamed of, because words diminish them-words shrink things that seemed limitless when they were in your head to no more than living size when they’re brought out. But it’s more than that, isn’t it? The most important things lie too close to wherever your secret heart is buried, like landmarks to a treasure your enemies would love to steal away. And you may make revelations that cost you dearly only to have people look at you in a funny way, not understanding what you’ve said at all, or why you thought it was so important that you almost cried while you were saying it. That’s the worst, I think. When the secret stays locked within not for want of a teller but for want of an understanding ear.
— Stephen King

Колко са ти пластовете?

Познаваш ли се? Знаеш ли колко са ти пластовете? Кои са за пред хората, кои са за пред приятелите ти и кой е само за теб и за някой наистина Специален? Имаш ли си маска за пред колегите, усмивка за продавачите и лош поглед за непознатите? Ползваш ли тъпи теми, за да убиеш неловката тишина с новите познати, или се криеш в себе си? Колко точно са ти пластовете?

Усещам повърхността си, колко странна и некомфортна е. Да съм на ново място... да трябва да почна всичко отначало, кара външните ми пластове да загрубеят и да се вдигнат високо. Така вътрешността ми става все по-далечна, за всички хора, включително и за мен, вместо да се намеря - всъщност се изгубвам повече.

И си липсвам. Но не трябва да чувствам и усещам. Чувствата са лоши и болят. Ще ме направят още по-неадекватна, а не мога да си го позволя. Понякога си мисля, че може би вече наистина ме чака нещо хубаво... Някой истински. После си спомням всичко и всички. Проверявам кой, до кой пласт съм допуснала... кой колко ме е болял. Равносметката е, че всички ме боляха и още ме болят, по различен начин и някак еднакво. Само пред един се отпуснах. Само пред един бях малко, сгушено детенце. А болката от това беше толкова голяма, че аз се скрих от нея. Още се крия, от всичките болки накуп. И не знам какво мога да направя по въпроса - ще оставя времето и натрупването на нови спомени да си свършат работата.

Далечна съм. От всичко и всички и си правя нови пластове, чудейки се - до кога. Надявам се все още да е възможно някой друг да стигне зад преградите, защото дори аз вече не мога. Заета съм да се крия.

А ти, ако успееш, не прекалявай с пластовете. Не си крий светещата сърцевина. Светът има нужда от повече такива и от по-малко саркастични, цинични, модерни пластове.

Блех

Не знам кое ми липсва повече от Обичането.

Приех някак да се чувствам необичана. Да няма кой да ме погали по косата, да ме целуне по лицето, да ме стопли. Свикнах, може би. Или просто е минало толкова много време, че не мога да си спомня какво е. Все едно не съществува в моята реалност подобно отношение, не съществува и няма как да го получа.

Но ми липсва аз да обичам. Да чакам да срещна нечий поглед, да искам да хвана нечия ръка, да мога да помилвам нечия глава. Да покажа на някой всички светещи, любвеобилни, чисти усещания. Да се разкрия такава, каквато съм под целия сарказъм и преградите.

Уморих се. Тежи ми. Тежи ми да съм цинична, саркастична и не-очакваща нищо прекрасно и вълшебно. Тежи ми да приемам за възможно всичко лошо от хората, тежи ми... цялата броня. Омръзна ми да стискам юмруци, да плача тайно и да умирам вътрешно, присъствайки на разни сцени, докато се опитвам да не показвам как се чувствам. Омръзна ми да нямам право да чувствам или чувствата ми да са наивни и нередни.

Изморих се и съм ядосана. Понякога не мога да дишам.

Искам нещо истински хубаво. Чисти, човешки отношения. Искам ЛЮБОВ, да... ето казах го. Искам интимност, истински открити чувства... искам да се почувствам жива. Искам да мога да съм себе си, без това да означава да ме боли.

Много често си спомням как веднъж една позната беше супер притеснена, че са й гледали на карти таро и са й казали, че я очакват сълзи. А тя възкликна "какви сълзи... аз не съм плакала от 3-4 години". Това ме порази. Аз не помня кога последно е имало дълъг период, в който да не са ме разплаквали. И не, не се разплаквам лесно, напротив.

Това изказване ме накара да се замисля, колко често имам повод да се разплача през последните 2 години. Може би за това ми се струват като 10.

Тежи ми каква съм станала. Тежи ми че не мога да си представя да се сближа с някого. Тежи ми липсата на вяра.

Не знам как се лекува това. Наистина не знам.