Минута е много... ама ако си глупав не е.

Замислих се за онзи синдром, който всички хора притежават, да се сещат за нещата в последния момент. Седиш на компа 3 часа, които прекарваш в безсмислено ровене из интернет и точно в последните 10 минутки (в които вече те чакат да станеш, или пък закъсняваш за някъде) се сещаш за онова нещо, което се каниш да провериш в интернет от дни или за онази песничка, която си чул във филма и искаш да си изтеглиш... Хаха... Всички го правят. Признайте си.

Страшното е, че се прави и за важните неща. Защото "човек не оценява нещо, докато не го загуби". Мислиш си, че имаш цялото време на света. Мислиш си, че ще получиш всичко, което един човек би трябвало да има в живота си. Мислиш си, че хората, които имаш, винаги ще са до теб... Е... не е така. Времето е ограничено нещо. Гост си на тая планета. А най-тъпото е, че не оценяваш гостуването си... ама никак. 

Красивите хора, които срещаш по пътя си (всякак красиви, не говоря за топ модели), са рядкост, която трябва да цениш и от която трябва да се учиш. Времето със сигурност ще ви раздели, ако не се стараеш да се пребориш с него. Нямаш право просто да се пускаш по течението... защото то ще те докара в канала по-скоро отколкото предполагаш.

Та стигнах до извода, че трябва да се живее така, сякаш ти остават 10 минути на компа. Не че не съм стигала до тоя извод и преди (: Човек няма право да се отпуска. Няма право да се самозаблуждава и да си затваря очите сам. Трябва да се бори със себе си всеки ден, за хората, които има и иска да има, защото времето тече и никого не пита... а минута е много само, ако я използваш както подобава.

***

Come up to meet ya, tell you I'm sorry
You don't know how lovely you are
I had to find you, tell you I need ya
And tell you I set you apart
Tell me your secrets, and nurse me your questions
Oh let's go back to the start
Running in circles, coming in tails
Heads on a science apart

Nobody said it was easy
It's such a shame for us to part
Nobody said it was easy
No one ever said it would be this hard
Oh take me back to the start

I was just guessing at numbers and figures
Pulling the puzzles apart.
Questions of science, science and progress
Don't speak as loud as my heart.
Tell me you love me, and come back and haunt me,
Oh, when I rush to the start
Running in circles, chasing tails
coming back as we are.

Nobody said it was easy
It's such a shame for us to part
Nobody said it was easy.
No one ever said it would be so hard
I'm going back to the start.

Позната самота

Предупреждение!!! Опит за извеждане на чиста мисъл и извод. Множество не добре обяснени вътрешни противоречия. Не е препоръчително да се чете...

От няколко дни се опитвам да се справя с едни върешни усещания, които си мислех, че би трябвало да не изпитвам вече. Абсурдните пристъпи на паника при най-обикновени мисли. Някак се примирих, че те са част от мен. Примирих се и, че трябва да опитам да си помогна някак. Но не, не е в тях проблемът на тази публикация. Просто те домъкват заровени и вече захвърлени усещания след себе си. Като стари вехтории закачени за тях, които също се показват на повърхността.

Днес сутринта си прочетох хороскопа. 

Your Daily Horoscope: January 28, 2010
Cancer Jun. 21 - Jul 22 (Wrong Sign?)
Although your popularity is at a peak, Cancer, you may still find yourself dealing with obstacles and stumbling blocks to progress. You may still be holding on to ideas that have outlived their usefulness, but today, an opportunity period that lasts all day long may help you make an agreement with yourself to make some space in your life for something new. You may even be opposed these new ideas at first, but it won't be long before you realize that you don't need to save everything for a rainy day. Don't let 'things' rule you.

Не го схванах. Какво означава да "направиш място в живота си"?! Просто затворих фейсбука и отидох да закусвам. Пълни безсмислици. Е, сега не мисля така. Май доста точно нацели. Работата е там, че мислех, че проблемът ми е друг... Не виждах сякаш. Чак преди малко ми проблясна нещо и то съвсем за кратко. За това и пиша този блог, за да си изясня какво видях по време на проблясъка. Мислех, че проблемът ми е да приема, че правя правилното нещо. Но какво точно правех... правя? Чакам ей така да си ми минат нещата отвътре, без да променям нищо във външната среда. Та нали са си само вътре в мен? Защо трябва да тормозя и някой друг?

Та стоя близо до нещото, което ме "топли", защото не искам да променям и малкото, което ми дава. То е малко, а ми е толкова ценно, че го ревнувам и от най-малките неща. Защото всъщност нямам право на него, не мога да ревнувам от нещата, които имат право. Ревнувам само от дреболии, "неща на моето ниво"... Жалка картинка. Стоя, като... заклещена. Забравям, много успешно... а може би даже ми минава. После идва нещо, което ме джасва по челото и ми припомня... и айде наново. Не мога да променя... външните обстоятелства, а и не мога да искам нещо, което не мога... или поне аз не мога... по принцип хората го правят. 

До сега не си бях и помисляла, че трябва да променя друго... Преди малко се замислих... някак всички изрази, думички свързани с това... всички се завъртяха и изпъкнаха. Сещам се за "Когато затръшнеш вратата пред реалността, тя влиза през прозореца"... иии "ама Теди, ти с никой друг не се държиш толкова духовито..." и... въпроса "Обвиняваш други хора, че не знаят какво правят... ти знаеш ли какво правиш? (отправен от мен, към мен)"...

Трябва да... спра? Да огранича и това? Да осъзная и на вътрешно ниво... че... не? Мислех си, че не правя нищо лошо така. Не преча на никого. Какво лошо има да се държиш добре с някого... после се сетих "ами аз?..." Последствията за мен, кой ги отчита?

Сетих се за една ситуация, в която даден човек, каза че не иска да вижда друг човек, защото го обичал. Тогава се изсмях. Сега не ми е толкова смешно. 

Работата е там, че логично знам как стоят нещата. Дори съм напълно съгласна, че така е най-добре. Вече не го мисля по Онзи начин. Нито ме боли. Останаха ми гадни усещания на моменти. НО, има неща, които не следя. Не забелязвах колко огромно място от мен заема... това. Колко огромно пространство е... пълно с ограничени приятни неща (които напоследък ревнувам) и още толкова прикрити гадни емоции. Всичко е толкова абстрактно и в същото време не е. Това си е реалността. Моята реалност. Реалност, от която се покрих, защото не ми е удобна. Реалност, която си изкривих, за да не ме наранят... всъщност сама се нараних. Но може би така е по-добре...

Та пълна ли съм със стари вехтории... ценни, но все пак вехтории? Пречат ли ми, за да прогледна и да намеря... нещо истинско? Най-вероятно... да.

Проблемът не ми е в границите... тях си ги знам... винаги съм си ги знаела. Проблемът ми е, че стоя в пограничната зона. Стоя в тази малка затворена страна, вместо да тръгна по света... не искам, светът не ме интересува сякаш... Не искам да преминавам границата, знам, че не трябва... напълно съм убедена, че не трябва. Но не мога да спра да се разхождам покрай оградата, да надничам, да се смея за това ставащо зад нея... 

Мисля си, че всичко ще се оправии, ако си намеря своя страна, без граници, в която да съм си добре и да съм си аз... Но как ще намеря друга, като не гледам? 

Не мисля, че ще променя нещо. Мога да контролирам логиката и разбиранията си, мога да контролирам действията и бездействията си... но има едни други неща, които не мога да контролирам. Тях ще ги оставя на времето. Не че до сега не правех това... Но може би, осъзнаването на.. това, което не успях да осъзная сега, ще спомогне.

Всъщност, този извод ме прави тъжна. Първо като ми просветна, си помислих "хъх, това е като да си изстръгна бъбрека". Ще почакам, може би няма да го приемам толкова драматично след известно време. Бъбрекът ми просто ще си падне сам хаха Може би вътрешно си знам, че нищо няма да направя... но не знам какви усещания ще се появят, като осмисля напълно... защото сега не мога... нещо ме боли много главата :/

Фейсбук ми показа един цитат, който не разбрах от къде е, но много ми хареса... толкова е верен...

Краят е забравено начало,краят е отворена врата,краят е позната самота,завръщане от края на света...

Забравено начало... позната самота... 

За това ми е трудно да приема, че няма нищо такова вече... Защото ще ми е отново празно и самотно и пусто, а не искам... Но явно ми трябва край... защото е тъпо да стоя в задънената улица, пред бетонената стена, гледайки нагоре към звездите... просто гледайки.

Ново начало върху мръсното старо...

Замислям се колко много неща се правят на обратно. Колко често върху боклука се слага черга, вместо наистина да се измете? Колко много хора ползват фон дьо тен, за да прикрият несъвършенствата по кожата си, вместо да я лекуват? Колко много хора замазват и се вкопчват в разни, удобни за момента, обяснения, вместо да се изправят пред проблема и да направят каквото е нужно?

Знам, че аз го правя. А се сещам за поне 2-3 човека, които го правят край мен дори и в момента. Не, не за фон дьо тена, нито за покриването на боклука с черга...

Защо трябва да е така? Защо си мислим, че ако повярваме, че нещо е добре, то е добре, дори и да е очеизвадно, че не е така? Някои неща не могат да бъдат замазани. Не и когато са замесени повече хора. Няма как да започнеш да се държиш както трябва, ако не ти е изметено преди това. Няма смисъл да слагаш коректор върху огромна гнойна пъпка. По-ползотворно ще е първо да я излекуваш. Няма как да започнеш "на чисто", когато не си си изчистил предварително...

Почиствайте си нещата редовно, така няма да се получават "гнойни пъпки покрити с фон дьо тен"...

"Party in the USA"

Стоя си в два без нещо сутринта и почти не ми се спи. Опитах преди малко да пиша по една друга тема, но не ми се получи. Не знам, днес думите ми ми стоят неподредено, някак не на място. Случва се (:

Тъкмо затварях блога, когато ме осени друга - по-приятна идея за писане. Всичко се започна с една песен, поне така си мислех, но после в главата ми избиха куп асоциации от предните дни... та хубаво е да пиша за това, явно е мисъл от известно време (:

Тези дни намразих зимата. По принцип нямах много против нея... но тия дни, окончателно я намразих. Намразих снега, намразих студа, намразих сивотата на деня, липсата на слънчева светлина и зеленина, които толкова упорито се проектират и вътре в мен, че ми става страшно и гадно и... бррр, схваща се картинката...

Стоях си и си мислех колко гадно е сега, как е студено и принудително самотно. Как си застоявам, както не бях застоявала повече от година. Общо взето сиви  и студени мисли, като времето навън... да, -12 градуса... толкова студени! 

После ме осени някакво мини-прозрение. Не мога да се справя с времето навън. Но мога да контролирам, донякъде, климата вътре в мен. Как ли... реших първо да се стопля физически. После проведох разговор, който ме стопли вътрешно. А после ми оставаше да се опитам да подържам някаква нормална температура и да вървя нагоре по емоционалната скала. 

Не че няма студени неща. Има. Всъщност публикацията, която не се получи, беше вдъхновена от тях и от стремежа ми да не съм такава. Да не съм дребна. Да не съм стисната на думи. Да се старая да съм великодушна (силно звучи, знам). Може би някой ден ще напиша подробно, какво имам впредвид под "дребни душевно хора", но няма да е сега...

Та, да се върна на темата - харесвам Майли Сайръс. Каква е връзката между мразенето на зимата и Сайръс ли? Има такава, определено (: 

Когато слушах по радиото тази песен не ми направи особено впечатление. После гледах клипа и :О , о чудо много взе да ми харесва. Със сигурност на всички им се случва, правят връзка с клипа и песента придобива едно съвсем друго значение и звучене (: 

Клипа на тази песен е толкова... летен. Точно... летен. За мен лятото не се свързва с плажа и жаркото слънце. Свързвам го със светлината такава, каквато е показана в клипа. Свързано е с танци такива, каквито ги танцува Хана Монтана. Свързано е с усещане, което едно парти, като описаното в текста би донесло. Та присетих се за лятото. Колко много го обичам и как ми липсва и колко много имам нужда от лято. После се сетих за нещо, което прочетох във фейсбук. За лятото в душата. Искам да имам лято в душата си. Да ме топли, мен и хората около мен, дори при -20 градуса. Да ми дава заряд, блясък в очите и пластични движения в ханша х) Да прогонва студените, снежни мисли и да ми дава топло пространство в съзнанието... ех...

Няма да крия, че лятото ме плаши и то не заради кандидат-студентските изпити. Страх ме е, този студ да не се пренесе и в него и то поради неща, които вече не мога да оправя. Е, мога да си обещая само, че ще се постарая да запазя атмосферата, която Майли ми носи. Ще се постарая да имам лято в душата си и няма да позволя на нечие пренебрежение да ме простуди (:

Да живее Майли Сайръс!

Разбрах го...

Мисля че разбрах. Студено ми е. Студено ми е външно и вътрешно. Ледено студено ми е и ми е криво. Нещата, които ме топлеха до сега едно по едно спряха да го правят, предимно по тяхно желание. 

Имам нужда да се стопля.

Яко.

Това е третият пореден блог, който пиша с надеждата да получа някакво... усещане, по-различно от усещането, което ме изпълва в момента преди писане. Не знам за какво искам да пиша. Всъщност не знам дали ми се пише. Но ще пиша... Защо ли? Защото не знам какво друго да направя. 

Последните няколко дни, бяха доста безсмислени и гадни. Та иска ми се да се оплача. Но няма на кого... не, не че няма кой да ме чува. Имам телефон с телефонни номера. Имам скайп с абонати в него. Е, напоследък нета ми не е стабилен. А говоренето по телефона ми е измъчено и безсмислено. За това по-добре да не правя опити да ме чуват. По-добре да пиша и да си го чета сама после, както правя обикновено. Звучи ми доста жалко всъщност. Пишеш какво те тормози, а после си го препрочиташ 3-4-5... пъти, с цел да се саморазбереш, да видиш някакво... решение, да се сетиш неща, които би могло да се кажат... Да... жалка съм.

Иска ми се да се погрижа за себе си. Ей така... сама, някак. Да си кажа нещата, които имам нужда да чуя. Да направя за себе си нещата, които имам нужда да се направят за мен.После да се държа "както трябва". 

Напоследък не се държа както трябва. Поне с наще. Хич не се държа както трябва. Естествено като супер неблагодарна лигла си го изкарвам на тях. Като се сетя колко много усилия полагам за хората, които не са ми роднини, да се държа както трябва, да не съм груба, да съм внимателна, а с наще как се държа... чак ми става тъпо. Ако можех, щях да обърна нещата. Майка ми много повече заслужава да съм внимателна с нея, отколкото други хора, с които внимавам.

Та, стремя се да внимавам, защото ми е гадно. Гадно ми е да си седя сама. Гадно ми е да си говоря само с нашите цял ден а другото да го "пиша" по скайп или тук. Та, опитвам се да внимавам. За да не си седя сама... за да не отблъсна. Е... все по-трудно ми е да не отблъсквам. Преди ми обясняваха колко съм била затворена. Аз реших, че е гадно. Стараех се да покажа, че не съм. Какъв е смисъла? Полагаш неимоверно глупави усилия, за да покажеш колко достъпен и разбиращ си, а накрая получаваш един голям.....  А вече спира и да ми пука. Все тая ми е.

Майка ми постоянно ми обяснява, колко рязко и грубо съм се държала, как трябвало да си укротявам нервите, а аз си мислех само, че се държа така само вкъщи... Защо?!?! Какъв е смисъла? Не виждам такъв. 

Да... гузно ми е да се държа гадно, но по принцип гузното усещане идва след като съм изтърсила нещо злобно със гадна интонация и гневен поглед... После се опитвам да замажа, а то всъщност няма смисъл и се изнервям още повече. 

Старото се връща. Не ми се излиза. Не ми се говори. Не ми се седи вкъщи. Не ми се мълчи. Не ми се вижда с хора. Не искам хората да ме изоставят. Не знам какво да направя. Пробвах да се наспя. Не искам да се чувствам така. Но ми е все по-тясно и вече ми е трудно да мисля, за да измисля какво да направя. За това просто ще си се нервя тихичко или ще забия, докато... не знам какво. Иска ми се да се затворя, но и не ми се иска да го правя. Хората ме дразнят, но и не искам да съм си сама със себе си. И да, ако някой по-директен човек чете би ми казал "мий си краката и си лягай". Така и ще направя. 

Мисля че утре няма да имам нет. Не знам колко време няма да имам нет. Не ми и пука. Днес си изтеглих четвърти сезон на сериала. Имам 4 епизода да свърша трети и се мятам на новоизтегления. По цял ден ще гледам за демони и кървища и ще уча в паузите. Яко.