Позната самота

Предупреждение!!! Опит за извеждане на чиста мисъл и извод. Множество не добре обяснени вътрешни противоречия. Не е препоръчително да се чете...

От няколко дни се опитвам да се справя с едни върешни усещания, които си мислех, че би трябвало да не изпитвам вече. Абсурдните пристъпи на паника при най-обикновени мисли. Някак се примирих, че те са част от мен. Примирих се и, че трябва да опитам да си помогна някак. Но не, не е в тях проблемът на тази публикация. Просто те домъкват заровени и вече захвърлени усещания след себе си. Като стари вехтории закачени за тях, които също се показват на повърхността.

Днес сутринта си прочетох хороскопа. 

Your Daily Horoscope: January 28, 2010
Cancer Jun. 21 - Jul 22 (Wrong Sign?)
Although your popularity is at a peak, Cancer, you may still find yourself dealing with obstacles and stumbling blocks to progress. You may still be holding on to ideas that have outlived their usefulness, but today, an opportunity period that lasts all day long may help you make an agreement with yourself to make some space in your life for something new. You may even be opposed these new ideas at first, but it won't be long before you realize that you don't need to save everything for a rainy day. Don't let 'things' rule you.

Не го схванах. Какво означава да "направиш място в живота си"?! Просто затворих фейсбука и отидох да закусвам. Пълни безсмислици. Е, сега не мисля така. Май доста точно нацели. Работата е там, че мислех, че проблемът ми е друг... Не виждах сякаш. Чак преди малко ми проблясна нещо и то съвсем за кратко. За това и пиша този блог, за да си изясня какво видях по време на проблясъка. Мислех, че проблемът ми е да приема, че правя правилното нещо. Но какво точно правех... правя? Чакам ей така да си ми минат нещата отвътре, без да променям нищо във външната среда. Та нали са си само вътре в мен? Защо трябва да тормозя и някой друг?

Та стоя близо до нещото, което ме "топли", защото не искам да променям и малкото, което ми дава. То е малко, а ми е толкова ценно, че го ревнувам и от най-малките неща. Защото всъщност нямам право на него, не мога да ревнувам от нещата, които имат право. Ревнувам само от дреболии, "неща на моето ниво"... Жалка картинка. Стоя, като... заклещена. Забравям, много успешно... а може би даже ми минава. После идва нещо, което ме джасва по челото и ми припомня... и айде наново. Не мога да променя... външните обстоятелства, а и не мога да искам нещо, което не мога... или поне аз не мога... по принцип хората го правят. 

До сега не си бях и помисляла, че трябва да променя друго... Преди малко се замислих... някак всички изрази, думички свързани с това... всички се завъртяха и изпъкнаха. Сещам се за "Когато затръшнеш вратата пред реалността, тя влиза през прозореца"... иии "ама Теди, ти с никой друг не се държиш толкова духовито..." и... въпроса "Обвиняваш други хора, че не знаят какво правят... ти знаеш ли какво правиш? (отправен от мен, към мен)"...

Трябва да... спра? Да огранича и това? Да осъзная и на вътрешно ниво... че... не? Мислех си, че не правя нищо лошо така. Не преча на никого. Какво лошо има да се държиш добре с някого... после се сетих "ами аз?..." Последствията за мен, кой ги отчита?

Сетих се за една ситуация, в която даден човек, каза че не иска да вижда друг човек, защото го обичал. Тогава се изсмях. Сега не ми е толкова смешно. 

Работата е там, че логично знам как стоят нещата. Дори съм напълно съгласна, че така е най-добре. Вече не го мисля по Онзи начин. Нито ме боли. Останаха ми гадни усещания на моменти. НО, има неща, които не следя. Не забелязвах колко огромно място от мен заема... това. Колко огромно пространство е... пълно с ограничени приятни неща (които напоследък ревнувам) и още толкова прикрити гадни емоции. Всичко е толкова абстрактно и в същото време не е. Това си е реалността. Моята реалност. Реалност, от която се покрих, защото не ми е удобна. Реалност, която си изкривих, за да не ме наранят... всъщност сама се нараних. Но може би така е по-добре...

Та пълна ли съм със стари вехтории... ценни, но все пак вехтории? Пречат ли ми, за да прогледна и да намеря... нещо истинско? Най-вероятно... да.

Проблемът не ми е в границите... тях си ги знам... винаги съм си ги знаела. Проблемът ми е, че стоя в пограничната зона. Стоя в тази малка затворена страна, вместо да тръгна по света... не искам, светът не ме интересува сякаш... Не искам да преминавам границата, знам, че не трябва... напълно съм убедена, че не трябва. Но не мога да спра да се разхождам покрай оградата, да надничам, да се смея за това ставащо зад нея... 

Мисля си, че всичко ще се оправии, ако си намеря своя страна, без граници, в която да съм си добре и да съм си аз... Но как ще намеря друга, като не гледам? 

Не мисля, че ще променя нещо. Мога да контролирам логиката и разбиранията си, мога да контролирам действията и бездействията си... но има едни други неща, които не мога да контролирам. Тях ще ги оставя на времето. Не че до сега не правех това... Но може би, осъзнаването на.. това, което не успях да осъзная сега, ще спомогне.

Всъщност, този извод ме прави тъжна. Първо като ми просветна, си помислих "хъх, това е като да си изстръгна бъбрека". Ще почакам, може би няма да го приемам толкова драматично след известно време. Бъбрекът ми просто ще си падне сам хаха Може би вътрешно си знам, че нищо няма да направя... но не знам какви усещания ще се появят, като осмисля напълно... защото сега не мога... нещо ме боли много главата :/

Фейсбук ми показа един цитат, който не разбрах от къде е, но много ми хареса... толкова е верен...

Краят е забравено начало,краят е отворена врата,краят е позната самота,завръщане от края на света...

Забравено начало... позната самота... 

За това ми е трудно да приема, че няма нищо такова вече... Защото ще ми е отново празно и самотно и пусто, а не искам... Но явно ми трябва край... защото е тъпо да стоя в задънената улица, пред бетонената стена, гледайки нагоре към звездите... просто гледайки.