Май имам нужда да започна някоя книга. Редовно отварям този сайт, а дори не осъзнавах, че е защото имам нужда да чета. Всъщност, писането на блог задоволява точно тази потребност от четене (прекалено много теми по икономика тези дни хахаха)... Кое четиво би разбрал по-добре от своето собствено писание, но пък я няма тръпката, да четеш чужди изводи.
Чудех се за безприютността. На какво се дължи? На какво се дължи Онова усещане... Пример: събуждаш се след следобеден сън и ти е студено, неприятно, вкъщи си си и нямаш кой знае какво неприятно нещо за вършене, но въпреки това, не ти е хубаво. Не ти е криво, нито изморено, не си притеснен и не ти е чак толкова много скучно, че да изтъпяваш... просто ти е... неуютно... Мислех си, че ако разбера, на какво се дължи това усещане, бих могла да намеря противодействието... "контрата" и да се справям в тия моменти.
Сетих се за един мнооого стар мой блог... където съм писала за "refuge"-ите... "хората - подслони" Те са добри лекарства в тия моменти. Напоследък обаче... все по-осезаемо усещам как... вече не е същото. Отдалечават се, ролята им се изменя или... и аз не знам, но ми е все по-неуютно, и по-невзаимно, и по-самотно... Не... не се самонавивам, дори гледам да не го мисля по този начин, но... има си неща, на които не мога да кажа "на черното - бяло". Сякаш съм се изчерпала вече. Нямам какво да им покажа, или поне те не гледат както преди. Нямам как да се "усъвършенствам в държанието си" вече... това ми е предела. От моя страна няма промяна, продължават да си ме радват и да си ги искам и тн..., но... сякаш вече съм им скучна или и аз не знам как да го кажа.
Все по-често се чувствам нелепо, когато се ентусиазирам и се "бутам" в дадена ситуация... сякаш не ми е мястото там и се натягам. Мразя да се натягам. Всъщност в момента, в който се уверя, че се натягам просто ще се дръпна. Предпочитам да ме мислят за студена, "коравосърдечна" и тн... отколкото за досадна натегачка.
Та... отново за всичко е виновна тъпата нужда от внимание. Предполагам е това... когато ти е неуютно, ти е и... неспециално, сигурно ако си имаш нещо специално или се чувстваш специално, заради еди-си-какво... Ако някой... (точен някой, не просто някой) ти обърне специално внимание, вече няма да ти е неуютно. Е да... ама не става. Всъщност напоследък става все по-трудно.
Преди си мислех, "ще се промениш, ще направиш това и това... и ще стане това и това", всъщност, ако погледна от високо на нещата, резултат има... и то доста виден. Но... не е достатъчно, така ли? Защо ми е самотно и защо има хора, ама са си там далеч и всичко е едностранно? Не е достатъчно? Това ми е предела? Жалко... :/ И сега какво? Ще седя и ще си чакам...ммммм "любимото ми"... чакане... пускане по течението (ако такова въобще съществува) Пф... не беше това темата, за това спирам.
Неуютността е гадно усещане. Сякаш ти е студено и не можеш да се стоплиш. Да ама, ако наистина ти е просто студено ще се навлечеш или ще пуснеш парното, а като ти е неуютно...?
От няколко седмици постоянно ми се върти една представа в главата - как поради някакъв проблем с гърлото ми наложат ВЕТО върху говоренето. Да не ме боли, но да си изгубя гласа за... 2 седмици до 1 месец. После да се оправя. Та... постоянно си представям колко яко би било, ако не можех да говоря. Хората щяха да знаят и щеше да е уместно да мълча. Щях да се разхождам с тефтерче, в което да пиша някакви неща на хората наоколо и в същото време докато съм с тях, да мога да си се изолирам в себе си... в смисъл... Да си представим ситуацията: всички си говорят и се бъзикат, а ти можеш само да седиш и да се усмихваш, или да седиш и да си драскаш в тефтерчето и дори да не ги слушаш... или да се разхождаш наоколо, блеейки нанякъде... Съвсем уместно ще е да се държиш неадекватно, да общуваш странно с хората (все пак не можеш да говориш!) да ти се иска да ги пипаш, защото само така можеш да установиш някакъв контакт, а и сигурно бих изглеждала по-умна ахахах Нали казват, че човек като не говори изглежда по-умен пф... Е, сигурно бих се побъркала, да не мога да кажа нещата, които ми хрумват. Бих писала по 10+ блога на ден... бих побърквала хората в скайп... би ме избивало на рев в моментите, в които ми се иска да кажа нещо, а не мога... но пък ми е любопитно, какво би било, ако не говорех... за 2 седмици... как бих се справила в най-различни ситуации... А и от малка, винаги съм обичала да мълча, би било като припомняне на доброто старо минало.
Преди години, като бях малка, си представях, че ме блъска кола... е блъсна ме... От тогава не съм си позволявала, да си представям такива хахаха. Винаги има неочаквани лоши последици. Но не, този път няма да стане х)
Безприютно ми е :/ Е, този блог си свърши работата, успя да изяде една прилична част от времето, преди лягане. Надявам се да не се чувствам така и утре. А сега, ще си пусна песента за хората-подслони, да ми припомни усещането да се осланяш на някого така, макар че го има и онова мазохистично/носталгично/"ах, преди какво беше, а сега..."- също. Поздрав.
Чудех се за безприютността. На какво се дължи? На какво се дължи Онова усещане... Пример: събуждаш се след следобеден сън и ти е студено, неприятно, вкъщи си си и нямаш кой знае какво неприятно нещо за вършене, но въпреки това, не ти е хубаво. Не ти е криво, нито изморено, не си притеснен и не ти е чак толкова много скучно, че да изтъпяваш... просто ти е... неуютно... Мислех си, че ако разбера, на какво се дължи това усещане, бих могла да намеря противодействието... "контрата" и да се справям в тия моменти.
Сетих се за един мнооого стар мой блог... където съм писала за "refuge"-ите... "хората - подслони" Те са добри лекарства в тия моменти. Напоследък обаче... все по-осезаемо усещам как... вече не е същото. Отдалечават се, ролята им се изменя или... и аз не знам, но ми е все по-неуютно, и по-невзаимно, и по-самотно... Не... не се самонавивам, дори гледам да не го мисля по този начин, но... има си неща, на които не мога да кажа "на черното - бяло". Сякаш съм се изчерпала вече. Нямам какво да им покажа, или поне те не гледат както преди. Нямам как да се "усъвършенствам в държанието си" вече... това ми е предела. От моя страна няма промяна, продължават да си ме радват и да си ги искам и тн..., но... сякаш вече съм им скучна или и аз не знам как да го кажа.
Все по-често се чувствам нелепо, когато се ентусиазирам и се "бутам" в дадена ситуация... сякаш не ми е мястото там и се натягам. Мразя да се натягам. Всъщност в момента, в който се уверя, че се натягам просто ще се дръпна. Предпочитам да ме мислят за студена, "коравосърдечна" и тн... отколкото за досадна натегачка.
Та... отново за всичко е виновна тъпата нужда от внимание. Предполагам е това... когато ти е неуютно, ти е и... неспециално, сигурно ако си имаш нещо специално или се чувстваш специално, заради еди-си-какво... Ако някой... (точен някой, не просто някой) ти обърне специално внимание, вече няма да ти е неуютно. Е да... ама не става. Всъщност напоследък става все по-трудно.
Преди си мислех, "ще се промениш, ще направиш това и това... и ще стане това и това", всъщност, ако погледна от високо на нещата, резултат има... и то доста виден. Но... не е достатъчно, така ли? Защо ми е самотно и защо има хора, ама са си там далеч и всичко е едностранно? Не е достатъчно? Това ми е предела? Жалко... :/ И сега какво? Ще седя и ще си чакам...ммммм "любимото ми"... чакане... пускане по течението (ако такова въобще съществува) Пф... не беше това темата, за това спирам.
Неуютността е гадно усещане. Сякаш ти е студено и не можеш да се стоплиш. Да ама, ако наистина ти е просто студено ще се навлечеш или ще пуснеш парното, а като ти е неуютно...?
От няколко седмици постоянно ми се върти една представа в главата - как поради някакъв проблем с гърлото ми наложат ВЕТО върху говоренето. Да не ме боли, но да си изгубя гласа за... 2 седмици до 1 месец. После да се оправя. Та... постоянно си представям колко яко би било, ако не можех да говоря. Хората щяха да знаят и щеше да е уместно да мълча. Щях да се разхождам с тефтерче, в което да пиша някакви неща на хората наоколо и в същото време докато съм с тях, да мога да си се изолирам в себе си... в смисъл... Да си представим ситуацията: всички си говорят и се бъзикат, а ти можеш само да седиш и да се усмихваш, или да седиш и да си драскаш в тефтерчето и дори да не ги слушаш... или да се разхождаш наоколо, блеейки нанякъде... Съвсем уместно ще е да се държиш неадекватно, да общуваш странно с хората (все пак не можеш да говориш!) да ти се иска да ги пипаш, защото само така можеш да установиш някакъв контакт, а и сигурно бих изглеждала по-умна ахахах Нали казват, че човек като не говори изглежда по-умен пф... Е, сигурно бих се побъркала, да не мога да кажа нещата, които ми хрумват. Бих писала по 10+ блога на ден... бих побърквала хората в скайп... би ме избивало на рев в моментите, в които ми се иска да кажа нещо, а не мога... но пък ми е любопитно, какво би било, ако не говорех... за 2 седмици... как бих се справила в най-различни ситуации... А и от малка, винаги съм обичала да мълча, би било като припомняне на доброто старо минало.
Преди години, като бях малка, си представях, че ме блъска кола... е блъсна ме... От тогава не съм си позволявала, да си представям такива хахаха. Винаги има неочаквани лоши последици. Но не, този път няма да стане х)
Безприютно ми е :/ Е, този блог си свърши работата, успя да изяде една прилична част от времето, преди лягане. Надявам се да не се чувствам така и утре. А сега, ще си пусна песента за хората-подслони, да ми припомни усещането да се осланяш на някого така, макар че го има и онова мазохистично/носталгично/"ах, преди какво беше, а сега..."- също. Поздрав.
Няма коментари:
Публикуване на коментар