Ежедневие

Как преминава един ден. Частта със събуждането ще я пропусна... защото е гадно... особено напоследък, а ще продължава да е гадно още поне седмица... като няма гаранции да спре след това, но се отплесвам... да се върна на темата.
Цял ден се луташ между вътрешното и външното... искаш да си край дадени хора, да ги гледаш как се смеят, да им слушаш шегите, да общуваш, да усещаш взаимност... естествено не си го мислиш така през деня, просто следваш порива, който ти идва отвътре. Цял ден (в нормалните дни) имаш очаквания от хората и от себе си към тях, радваш им се, ядосваш им се, разочароваш се или пък се изненадваш приятно... после, денят свършва. Прибираш се и си сам. С вътрешното... вътрешното, което цял ден си е вадило изводи и се е стремяло навън, сега няма на къде и за кого да се изнася. Седиш си изморен, пред скайп или пред фейсбук.... прескачаш от сайт в сайт и може би, ако все още имаш настроение или сили, продължаваш със стремежа към хората... да им кажеш, да им споделиш, да разбереш, да си прекараш часовете преди да заспиш с тях. Естествено, не е като на живо, а и с някои от хората, които искаш да говориш може да не ти се получи, да ги няма и куп, куп такива неща...
Но... всъщност, на края на деня осъзнаваш, че отново имаш само себе си. Да, хора които да те радват не ти липсват, може да не са много, ама ги имаш.... или по-скоро ги имА, защото не се знае до колко са си твои. Знаеш, че през деня не си успял да вложиш и половината от хубавите неща, които ти се иска да покажеш. Знаеш, че не си получил и 10% от това от което имаш нужда, за да се чувстваш щастлив и свободен. Стоиш и си мислиш... има ли смисъл. Естествено, че има... това, че не получаваш това което искаш и по колкото искаш, не означава да се залостиш за света, да се нацупиш, сякаш докато се цупиш някой ще се смили и ще стане на твоята... това ми е ясно, не мога да се цупя на света... забранила съм си, а и от вътре не ми идва... Но... има едно НО... Онова усещане, че в теб има 942934792 неща, които ти се иска някой да види. Някой да те погледне... да те ГЛЕДА и да те ВИЖДА. Далеч съм от мисълта, че виждам всичко и всички, но... трябва ми съвсееем лек тласък, за да започна да се вглеждам в някого и да го виждам, а тласъци за това получавам често. Ноо отново се отклоних...
Та, седиш си на края на деня и имаш чувството, че цял ден си гледал и попивал, чакал си... Нещото... но... не. Мислех си, че нямам право да изисквам някакви неща от хората, че ми стига само да давам, а те ме радват достатъчно с присъствието си и с това, че съществуват. Но... не. Да, в моментите, когато си добре, това ти стига, ама в другите? Какво правиш, когато знаеш, че никой не иска да види това, което имаш да покажеш? Че имаш само себе си. Защото другите хора... са там и те радват, но не са Твои. Нямаш право да изискваш и общо взето се радваш на ситуации. Та имаш само себе си. Мислите си, чувствата си... гадните си настроения и здравословните проблеми. Седиш си и се усещаш самотен. Може до преди 20 минути да си бил с 10 човека, но сега си си самотен... и знаеш... знаеш, че това е за постоянно.
Лежиш си в леглото, в главата ти има куп натрапчиви мисли и осъзнаваш, че имаш истински единствено тях. Имаш напълно, единствено своята компания..., а какво се случва в дните, в които не можеш да се търпиш... и не се харесваш...? Когато те е яд, че си еди-си-какъв... (говоря за неща, които не можеш да промениш)... Тогава единственият човек, който си имаш за колкото си време искаш... те дразни и ти е неприятен. Няма други. Започват да нахлуват куп мисли, за безсмислеността на всички усилия, които си положил. За това, че те приемат за даденост и не те оценяват... или, че дори да ти се искат куп неща, няма как да ги получиш... Недостатъчно ти е... изпитваш... нужда, нужда, която няма как да удовлетвориш... не е като да си купиш шоколад. Та за кого можеш да се хванеш в такива моменти... себе си. Доста досадно, нали? Но докато не знаеш, до кога, по колко, как и защо ще имаш останалите, можеш да си сигурен, че вечно ще си имаш себе си... с натрапчивите мисли, яда, болката и гаденето... неудовлетворените емоции и желанието за още... не... всъщност за последното не съм сигурна. Апатията ми е много добре позната. Като стара дреха... миришеща гадно и изглеждаща зле, но добре запомнила формата на тялото ти и някак ти пасва. Отново кривнах от темата...
Имаш и мисли, за това, че няма смисъл да се хващаш за себе си. Защо, като никой друг не се е хванал за теб. Синдрома за чуждото удобрение хаха Все ти е тая за теб, ТЕБ те кара да ти е зле и да те боли, иска някакви работи, които няма как да му дадеш... работи, които докато си седиш са на 20 сантиметра от теб и ти ги прожектират като на филм, в който би бил главния герой, ако можеше... но не.
Дръж си се и пропускай нещата покрай себе си. Чакай търпеливо, когато не знаеш какво да правиш или си измисли стратегия... е да... ама не. Някои неща са по-големи от теб, не можеш да си измислиш стратегия, непонятно ти е... чуждо, като че ли си извънземно. Какво правиш, когато търпението ти се изчерпва? Продължаваш да си чакаш... чакаш... чакаш... на изчакване си, като да си холднеш обаждането в скайп... сякаш някой те е холднал, а ти стой и гледай... стреми се към хората... нека ти се приискват някакви неща... ама е напразно. Ежедневие. Начин на живот. Нещо, което си е така... Отдавна не вярвам в щастливите случайности и в това, че видиш ли Съдбата ти е предначертала еди-си-какво. Знам, че ако си направиш нещата, нещата ще са направени. Но когато нямаш възможности или идеи... това не означава, че е защото, разбираш ли, след 2 седмици те чака съдбоносна среща, която ще преобърне живота ти... Пълни глупости...
Не знам... самотно ми е и ми е гадно. Дразня си се и ме е яд, защото не е честно (от моя гледна точка)... но МОЕТО си е само мое и никой друг не го иска... това е (: