Днес ми се случи доста интересна случайност. От снощи насам си мисля за Мълчанието. Представях си как изсипвам мислите си, свързани с това, тук. В главата ми се въртяха спомени и примери, за това, за което исках да пиша. Съвсем случайно, от някаква глупост във фейсбук, попаднах на идеалната песен за случая.
Не, не и не.
Винаги съм харесвала мълчанието. Думите ми изглеждат като плоски подобия на емоциите, които хората искат да изразят. Понякога думите са толкова ужасни. Принизяват, изкривяват и променят смисъла, който си си изградил вътрешно... тръгваш да го изразяваш и виждаш, че не става. Думите заблуждават. Много често са вместо мостове, прегради. Заграждат истинския смисъл, замазват го, за да е приемлив "за пред хората".
Понякога звучат много изкуствено. Толкова е прозрачно, че са просто маска, че чак е обидно. Виждаш как хората те гледат в очите и се опитват да те накарат да вярваш в нещо, което просто не е така. Подценяват те, все едно си малоумен, който не схваща...
Аз винаги използвам по много думи. Не защото подценявам интелекта на хората, а защото усилено се старая да избягам от всякакво изкривяване на смисъла, който влагам. Лошото е, че за да се изразя ми трябват толкова много думи... казани по толкова различни начини, че хората естествено, загубват интерес или връзка някъде по средата...
Та... толкова много обичам чистите мълчания. Не говоря за онези неловки моменти, с непознати или малко познати хора, с които просто нямаш какво да си кажеш. Говоря за мълчанието с тези, които са ти най-приятни. Да отидеш до някого, когото обичаш, да го погледнеш в очите, да му се усмихнеш тихо, той да ти отвърне и просто да си... мълчите... Оставаш с едно такова усещане... за разбиране. Мълчите си заедно и е приятно, усещаш човека до теб със сетива различни от слуха... не вкарваш логика или преплетени смислови връзки, просто го възприемаш, такъв какъвто е, стоящ до теб или срещу теб. Не се оплиташ в думи, в сложни шеги, за които се чудиш не се ли престараваш.
С всеки можеш да говориш. С всеки можеш да се шегуваш, но за да можеш да споделяш мълчание с някого, трябва да си доста близък с него. Редки, златни моменти ^^ Моменти пълни с толкова много неща за споделяне, но все пак неизречени. Защото думите могат да объркат всичко. Да те разберат погрешно. А и е толкова по-лесно, да вложиш емоции в поглед, вместо в десетки изречения, които дори не се доближават до това, което искаш да предадеш. В моментите пък, в които всички неизречени неща се блъскат в теб и искат да излязат, неща които знаеш, че "не, не и не"... няма да кажеш, защото така е по-добре... толкова по-хубаво е да замълчиш, да спреш да плещиш безсмислици, да се усумихнеш и просто да погледнеш човека, сякаш може да види всичко в очите ти.
Преди мълчах по много. Точно, защото думите ми изглеждаха криви и ненужни. После видях, че на мълчаливите хора, не се гледа с толкова добро око. Хората си мислят, че си прекалено срамежлив или пък скучен... или пък прикрито злобен... знам ли. Започнах да си налагам, да говоря с всички, да ги разпитвам, да се шегувам... за да мога да споделям моменти с хората. Разлика, определено има, защото когато говориш по много изглеждаш открит и ведър човек. Думите са пътя към хората наоколо(, макар и винаги да ми се е искало, да можехме да си общуваме чрез някакви телепатични способности и инстинкти). Да, думите са пътя към всички, но мълчанието... то е път само към тези, които обичаш истински.
Няма коментари:
Публикуване на коментар