Чувствам се... скована. Не знам дали това е точната дума. По-точно като да те е страх да мръднеш, да не вдишаш прекалено шумно, да си отвориш очите, защото иначе ще стане нещо, което не искаш. Седиш и... не мърдаш, ако можеше би спрял и лудешки биещото си сърце, само за да не стане нещо нередно. Сещам се за куп моменти, когато е трябвало да спя до някого, човека се унася, а аз искам да се мръдна, да се завъртя... но не го правя, защото матракът ще издаде звук, възглавницата ще се мръдне, без да искам ще докосна спящия и ще разваля всичко, ще притесня някого... Та стоя скована в неудобна поза и чакам...
Човекът, когото не искам да притесня сега ли?... Трудно ми е да отговоря. Главно съм аз. Но се оглеждам и виждам толкова хора, на които им е тежко и, на които ще им стане още по-тежко ако се... раздвижа лошо... Та не не съм само аз.
Стоя си и се опитвам да се заблудя... за кой ли път. Отчаяно ми се иска заблудите ми да са истина. Но стоя в твърдата си хлъзгава, самотна черупка и я усещам как ми умалява. Не като размер, а като време. Оглеждам се и виждам много, реални проблеми... не проблеми тип "как ще свикна с новото, без старото" или "защо не ми реагират"... истински проблеми, с които на хората, на които цял живот съм разчитала, ще им е трудно да се справят. Виждам ги, как идват и се сковавам. Страх ме е да си помисля за тях. Страх ме е да не ги вдишам, току виж станат реални. Страх ме е да се мръдна. Да не си помисля нещо накриво от тъничкия светъл път, който сама си нарисувах в съзнанието и с всеки изминал час ми изглежда все по-абсурден и сякаш направен от тебешир... а днес беше влажно... улиците са мокри.
Чувствам се като костенурка. Свивам се в корубата си и чакам лошото да мине покрай мен. Току виж като се скрия в черупката, не ме види и ме подмине... за това гледам да не мърдам и да не издам по никакъв начин, че се крия, за да не ме усети... абсурдна реакция...
Няма коментари:
Публикуване на коментар