Е, оказа се, че имам нет. Всъщност психическата подготовка, беше излишна. Сега, отново нямам какво да напиша. Болна съм, ушите ми са заглъхнали, носът ми е запушен, увила съм си врата с шал и очите ми парят... Може би за това имам усещането за... задръстеност. Няма къде да ходя. Аз и не мога де... Нямам какво да кажа, няма какво да ми се случи... Мога само да седя и да търпя неразположението и да чакам да ми мине.
Но под, сякаш одебелилата ми се обвивка, имам някакви наченки (или по-точно остатъци) от усещания, мисли, пориви и идеи... Искаше ми се да ги изразя някак. Но не мога да стигна до тях. Осъзнавам колко безсмислен е този блог, поредната публикация тип "мило дневниче"...
Странно е как времето тече доста по-бавно, когато ти е зле. Имам чувството, че не съм общувала с хора от седмици. Че не съм се чувствала добре от седмици... а са минали едва 3 дни. Може би липсата на подобрение създава тази илюзия.
Имам чувството, че нещата няма да се оправят дори след като оздравея.
Исках да пиша блог в понеделник вечерта. Но тогава си занимавах съзнанието с други неща. Чувствах се странно онази вечер. Избиваше ме на излияния и глупости. Избиваше ме на прекалено много писане. Сякаш ако напишех всичко, което ми минава през мислите, главоболието ми ще мине. Или, ако си позволя да млъкна, ще забия и ще усетя колко ми е зле. Предполагам болестта така ми влияеше.
Тогава ми беше странно. Усещах се като... кашкавалена. Мрънкаше ми се, беше ми недоволно, както когато закъснееха да ме вземат от детската градина (такова недоволно). Искаше ми се да пиша за това. Но не можех, а и още не мога да намеря думи, които да опишат това, което исках да изразя.
Предполагам като е болен човек се чувства така. Омеква съвсем. Искат му се нещата, които до сега е чакал, просто да се появят. Някой да се погрижи... да отнеме болката и гадното...
Сетих се вчера, за нещата, които отнемаха болката, когато бях малка. Спомням си много ясно, как като бях малка, след някоя болезнена инжекция или кофти изследване, майка ми ме взимаше на ръце и ми казваше "Знам, мамо, знам..." или "Моето момиче е герой" тия думи ми стигаха да снисна зъби и в повечето случаи дори не плачех. Баща ми ми разправяше, че съм била инат. Сестрите се били чудели, как три годишно момиченце не плаче, а само коцука след инжекции ;Д Всъщност исках да съм герой. Не исках да показвам, че ме боли. Не знам защо пиша това :/ Сигурно ще съжалявам после, но ще го публикувам, а после най-вероятно ще забравя, че съм го написала.
Та, защо идеята, че някой знае идеално как се чувстваш е успокояваща? Да сигурно е глупост да търся логика в какво ме успокоявало като дете. Но си нямам друга работа... а ми се пише... Замислих се, че в най-гадните ми моменти, не искам никой друг. Искам майка ми да е до мен. Тя разбира. Виждала ме е в буквално най-гадните ми моменти. Изживявала ги е заедно с мен, до мен. Видяла е всички простотии... Тя знае. Без да се налага да и обяснявам. Та, така де. Много съм и благодарна, много я обичам. Жалко е, че не съм й го показала както трябва.
И така де. Тъжно ми става тия дни за всякакви глупости. Гадно ми е. Хахах а сълзите, които ми изтекоха от дясното око за 2 дни, сигурно са повече от сълзите, които съм проляла за цяла година х) Но ще оздравея. Предполагам тогава ще мисля и по-трезво. Сега ми е по-замъглено отколкото ми беше преди. Дано до края на седмицата, нещата да се просветлят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар