Искам да пиша. От дни. Но не подхващам нищо, защото в главата ми е пълно с безброй теми, които в основата си водят до едно и също. Едно и също, което в последните 2 седмици изливам навсякъде и пред всеки с нетипична за мен словоохотливост. Изтича ми от устата, изпод пръстите, имам чувството, че ми излиза и през очите, и ушите, и носа вече... Мислех, че като изтече ще мога да се огледам на чисто. Да се събера. Да се сглобя наново. Да стана приятна. Да стана "за пред хората". Но откривам, че колкото повече изливам, толкова повече се насъбира. Странно, но факт.
Време е да спра.
Знам, че едва ли ще стане толкова рязко. Може би ще трябва да се подсещам няколко пъти. Но трябва да спра. Да се пренастроя. Да се изградя. Да се подредя. Това, което се държи така пред хората в последните седмици, не го познавам. Не съм аз. Толкова много грешни първи впечатления -.-
Аз не обичам да се оплаквам на малко познати хора. Не съм беззащитна. Не съм дете. Мога и сама. Не винаги съм била с някого. Добре си се справях и сама.
Защо забравих това? Защо неадекватността измества всичко ценно, което съм? Не знам. Може би това ми е най-голямата слабост - неадекватността, когато ми е трудно.
Но една песен, сякаш накара парченца от разбити, стари основи, в мен да светнат.
Като проблясък, на нещо, което си мислиш, че вече го няма. Но не. Тук са си. Счупени, може би. Но материалите са в мен. Мога да се изградя наново. Ще ми е по-трудно, може би, но и ще стана по-здрава така.
Имам нужда от Coldplay, от Charmed, от Amelie, от The Secret и от още много позабравени от мен неща, които са ми помагали да откривам истини и неистини, които са ме карали да ги чувствам мои. И тогава ще бъде лято, като в дългите детски дни, това което в нас остана... завинаги (:
Няма коментари:
Публикуване на коментар