Имам само думи...

constantly talking isn't nessesarily communicating

Гледах този филм отдавна. Не бях му обръщала такова голямо внимание. Днес обаче попаднах на този цитат, който странно хармонизира с мислите ми напоследък.

Не искаш да си неразбран. Искаш да се докосваш до хората и те да се докосват до теб. Почваш да говориш... говориш, говориш, говориш... Хората си мислят, че като говориш по много, не казваш нещо смислено и не слушат, а ти понеже се чувстваш неразбран, започваш да говориш още повече... Накрая в паниката губиш съвсем, сякаш.

Млъкваш. Ставаш "асоциален".

Винаги съм ценяла мълчанието. Ако можех да избирам как да общувам с хората - с мисли или с думи, щях да гласувам с всичките си крайници за първия вариант. Но не може... Имам само думи (:

Нашите все ми разправят, че като съм била малка дълго време не съм говорела. Общувала съм с жестове и звуци. След това изведнъж рязко съм започнала да говоря. Да говоря по много. Да питам по много. Казвали са ми "Защотка" хаха
Казват, че не съм се променила. Или много им мълча, или много им говоря.
Твърдят, че и леко снобарското отношение към хората, което имам (но отричам да имам) също е останало от първите ми години. Не съм харесвала всички хора. Не съм "можела" с всички. Била съм си "избирала" хората.

Та дали е вярно? С някои неща просто си се раждаш. Такъв си си. Точка. Колкото и да се стремиш към нещо друго, няма как да ти се получи.

И понякога виждаш как изпускаш дадена комуникация. Разминавате се с хората. Виждаш ги и те са различни. А ти се взираш в тях и не оценяваш новото, защото искаш да видиш старото. Искаш да видиш това, което познаваш в този човек. Това, с което си успял да комуникираш някога... Дали е още там? Или с промяната изчезва онова, което някога е било постигнато?

So you don't know where you're going
But you want to talk
And you feel like you're going where you've been before
You'll tell anyone who will listen but you feel ignored
Nothing's really making any sense at all

Let's talk
Let's talk