Седях си в автобуса и наблюдавах как лъчите се стелят през леката мъгла. Цветовете се размиваха и всичко изглеждаше слънчево и жълто-кафяво. Добре съм.
Правя си задачите на контролното. Получават се. Нищо не ме пришпорва, нищо не ме притеснява. Добре съм.
Стоя си на спирката, за да се прибера вкъщи. Вече е тъмно. Въздухът мирише много хубаво - на зима, нечий приятен парфюм и изгорели газове в степен, в която ти става уютно. Добре съм.
Седейки сама сред непознати хора, на студената тъмна пейка, осъзнах, че имам само Сега. Само сегашния момент съществува. Миналото няма значение. Бъдещето не съществува. Само сега. Сегашния момент. Няма значение, какво си имал в миналото и дали си бил добре, ако сега не си, ако сега нямаш. Няма значение какво си мислиш за бъдещето, защото то винаги е нещо различно, от това което си си мислел.
Пътувах си в автобуса и си спомнях за преди. Стана ми гадно. Стана ми гадно от спомена за най-хубавите ми моменти. Стана ми гадно, за нещата които обичах/м. Не искам да си спомням. Не искам да ми е гадно. Безсмислено е да се връщаш към нещо изчезнало и да очакваш, че то ще продължава да е там.
Имам Сега. Макар да нямам много в Сега, знам че имам само него. И се вкопчвам, защото миналото не съществува, а бъдещето е измамно. За това ще си седя на спирката сама и ще дишам хубавия въздух, слушайки градския шум.
Няма коментари:
Публикуване на коментар