Седнах в киното, сякаш на възможно най-централното място, пред огромният екран. Седнах и не очаквах нищо. Бях по-заета от това да съжалявам, че не съм с подходящата компания, вместо да се съсредоточа над филма, който трябваше да гледам. Неуспешни и успешни шегички, доза празни приказки и ето... екрана светна, а светлините загаснаха. Бях сама с нещо забравено. Нещо толкова Мое. Нещо толкова обичано.
Музиката, познатите герои, тъжната история. Всичко беше хубаво и докосващо. Някак компенсира за нехаресаните от мен предни филми. Този филм беше направен както трябва. Историята се развиваше последователно, акцентите бяха поставени правилно, драматичните сцени бяха на място, а накрая не останах с усещането, че филма е свършил по средата, макар и това да беше само половината история на 7-мата книга.
Беше хубаво, но и тъжно. Тъжно е, защото свършва. Това е краят на историята. Не мога да не направя асоциация... защото това е, което правя аз... свързвам и асоциирам всичко, за да си изградя смисъл, дори там, където го няма.
7-8 години на общо чакане. Общо вълнуване. Общо ходене до книжарницата. Общо ходене на кино. Общо... На равно с всичко друго, правено заедно...което дори не искам да започвам да описвам, изграждащо стабилност, която вече не усещам. После свърши. Пътищата се разделиха. А сега свършва и вълшебната история. Хедуиг и Доби са мъртви, а на нашите герои им предстои последната битка.
Свършиха книгите, свършват филмите, свършва магията... свършва детството.
... :|
ОтговорИзтриване