Отражение

Нямам какво да кажа. Бих нарисувала нещо. Бих изсвирила нещо. Но нито мога да рисувам, нито да свиря.

Хей!... мога да нарисувам цветенце, звездички, луна и някое оче... или пък не.
Рисунките рядко си ги пазя. Като цяло трудно пазя неща на хартиен носител. А и тях няма кой да ги види, а и да ги види не би се впечатлил особено... даже никак х)

На мен ми се иска да оставя отпечатък. Отражение... Да запиша някъде, че съществувам. И току виж, някоя заблудена душа, в момент на среднощно отбягване (или търсене) на съня, попадне тук. И види моите следи... Отраженията на моите мисли (които не винаги си струват записването, за което се извинявам на заблудили се читатели)... Но каквито и да са, ако това се случи, за един кратък момент, те ще бъдат възприети от някого, някъде там... И изпитвам порив, от време, на време да записвам, да отбелязвам, да складирам мисли... Та това е и поводът на сегашната публикация.

Като цяло не ми харесват изводите, които ми се въртят в главата. А и те май не са се променили особено от последната по-смислена публикация насам. Все още ме вълнуват. Все още вкусът е по-скоро на обида, отколкото на спокойствие... вкус на примиряване и загърбване, отколкото на стабилност... Така че няма смисъл да отразявам това.

След като публикувах онова за задния план, ме осениха още доста мисли в тази насока. Помислих си, че втренчването вероятно се дължи на страх. Страх да не изпуснеш нещо или пък страх нещо да не изскочи неочаквано и да развали всичко. И от този страх, се втренчваш... дори нищо да не се случва, дори да гледаш просто празен коридор... И стоиш и гледаш празният коридор, очаквайки че нещо всеки момент може да се промени, а в същото време в стаята, в която си тече купон... или скандал... или каквото и да е, но това няма значение... това са бледи фигури в периферното ти зрение. Ти си се втренчил. И си обострил всичките си сетива към непроменящия се коридор...

Понякога празният коридор е красива картина, прекрасна гледка или труп на хлебарка, която не знаеш дали е мъртва... но при всички положения, става въпрос за едно и също - страх да не изпуснеш нещо... ненаситност може би (в случая с картината и гледката (може и хлебарката, при някои странни наклонности де)).

И все пак аз си мисля, че някои неща заслужават втренчване. И ако разделим втренчването на два типа 1)ненаситност и 2)страх, при първият случай, всъщност втренчването ти носи щастие. Проблемът е, че и при двата случая втренчването е еднакво вредно...

А вредните неща, са най-изкушаващи за правене... Не знам на какво се дължи това.

Всъщност смятам да приключвам тази ужасна от към смисъл и структура публикация, защото осъзнах, че много ми се спи и не мога да напиша нищо смислено вече...

Извинявам се пак, на евентуален читател, който е стигнал до тук! В някои дни, писането просто е прекалено трудна дейност за мен! И все пак имах нужда от отражение, преди да си легна.