Не искам да съм драматична.

Знам, защо не пиша тук. Не искам поредната депресарска публикация. Не искам пак да се оплаквам, не искам да съм драматична, не искам да съм "в лош период".

Искам да се чувствам нормално и да съм положителна. Искам да се "държа", но така че да не го усещам... да си се случва някак от самосебе си.
И тъй като явно не мога да съм положителна, реших, че поне няма да се оплаквам... поне ще стискам зъби. А да пиша тук, означава да се оплаквам. Но не е ли това изкуствено? Не е ли това престорено?

Факт са по-горните неща. Не искам да съм драматична. Не искам да се чувствам кофти и безполезна на себе си и околните. Не искам да се "справям някак" и да "преодолявам неща". Иска ми се просто да си живея живота на двайсет годишен човек. Да имам приятели и планове за бъдещето. Да се стремя към постижения... да достигам такива. Да не осмислям отново и отново болезнени за мен неща. Сякаш като ги осмисля за десети път, и се почувствам зле от нещо за десети път, ще стана по-...зряла? (Не разбирам тази гавра, но това е друга тема - една от многото други теми, които вероятно никога няма да видят бял свят.)

Не твърдя, че трябва всичко да е лесно, но да е няколко идеи по-лесно отколкото е сега, мисля че съм заслужила... Че съм заслужила... хах. Написах това и се изсмях. Отдавна знам, че нещата не са по заслуги или по това ,което ти си мислиш, че заслужаваш... Нещата са както успееш да ги направиш в обстоятелствата, които те обграждат...

И ми е трудно да преценя... драматизирам ли или наистина в последните няколко месеца (повече от половин година) обстоятелствата ми са лоши... А може би просто съм прекалено слаба и не мога да се справя както се справят другите (нормалните). И ако получа отговор, съпричастност, признание или укор да се стегна, това ще ме накара ли да се чувствам по-редно? Защото сега се чувствам сякаш нещо не е наред... сякаш нещо не ми е наред.

Но знам отговора. Още преди някой да ми го е казал. Трябва да се стегнеш и да си помогнеш сама. Да се вдигнеш сама, да се изтупаш, да си избършеш прахоляка и да си нарисуваш усмивка. Да се събереш и да станеш цяла... сама. Да спреш да се ровиш в старите тетрадки по счетоводство с нарисувано някога човеченце на последната страница, да не искаш да ги показваш на околните така, сякаш им пука. Да не се умиляваш от старите, никому ненужни освен на теб неща. Да спреш да се потапяш в стари истории, които само ти помниш, или поне само ти продължаваш да ги припомняш. Да спреш да търсиш неща там, където ги няма... когато ги няма... и тук времето е ключово.
Да се обърнеш напред с поглед, който не търси във всяка витрина отражения от миналото. Да се изчистиш от предразсъдъци, очаквания и сравнения с преди. Да се обезличиш по малко... да се загладиш по малко, да се впишеш... да се изгубиш... да се намериш нова.
...И тогава погледът ти ще е пълен. Тогава няма да търсиш отражения. Тогава ще си цяла. И няма вече да се ровиш сама в старите тетрадки с драсканици по тях, и няма вече да говориш неща, които никой не иска да слуша даже от възпитание... И няма да чувстваш празнина... защото тебе такава, вече няма да те има, така както ги няма и другите.

И тогава няма да си драматична. Ето ти отговор.