Детство мое...

Седнах в киното, сякаш на възможно най-централното място, пред огромният екран. Седнах и не очаквах нищо. Бях по-заета от това да съжалявам, че не съм с подходящата компания, вместо да се съсредоточа над филма, който трябваше да гледам. Неуспешни и успешни шегички, доза празни приказки и ето... екрана светна, а светлините загаснаха. Бях сама с нещо забравено. Нещо толкова Мое. Нещо толкова обичано.

Музиката, познатите герои, тъжната история. Всичко беше хубаво и докосващо. Някак компенсира за нехаресаните от мен предни филми. Този филм беше направен както трябва. Историята се развиваше последователно, акцентите бяха поставени правилно, драматичните сцени бяха на място, а накрая не останах с усещането, че филма е свършил по средата, макар и това да беше само половината история на 7-мата книга.

Беше хубаво, но и тъжно. Тъжно е, защото свършва. Това е краят на историята. Не мога да не направя асоциация... защото това е, което правя аз... свързвам и асоциирам всичко, за да си изградя смисъл, дори там, където го няма.
7-8 години на общо чакане. Общо вълнуване. Общо ходене до книжарницата. Общо ходене на кино. Общо... На равно с всичко друго, правено заедно...което дори не искам да започвам да описвам, изграждащо стабилност, която вече не усещам. После свърши. Пътищата се разделиха. А сега свършва и вълшебната история. Хедуиг и Доби са мъртви, а на нашите герои им предстои последната битка.
Свършиха книгите, свършват филмите, свършва магията... свършва детството.

soon?

Пръснато. Всичко е пръснато и хаотично. Трябва ми подреденост. За да знам от къде да почна и на къде да отида. Но всичко е хаотично.

И съм едновременно стегната и събрана и в същото време неадекватна и разпиляна. На моменти се усещам сама, а в следващият момент ме притеснява нечие присъствие. Сякаш губя способности да се свързвам с хората. Да се завързвам за тях. Но всъщност се плаша много, колко съм се вързала за някои. Уж е едно, пък е друго...

И като типичното мен... онова типично мен, което не успява да се промени, имам чувството, че това е лош сън, който скоро ще свърши. Сякаш някой ще ме събуди. И единственото нещо, за което се оглеждам с желание е нещото, което ще сложи край на тази неадекватност. Нещо познато. Нещо, което обичам. Всяко дребно такова нещо е като светеща светулчица по тъмния път. Всяка дума, песен, човек, който ме връща назад... И го възвеличавам и ми дава заряд. Трябва ми голяма доза... Макар и да осъзнавам, че вече съм на различен път. Старото е старо. Няма да се върне. Трябва да се наместя в новото. А така не ми се иска...

See you soon...

Вкъщи ♥

Обичам да се прибирам вкъщи, когато ми е изморено. Тогава оценявам колко е прекрасно тук. От светлината, през ароматите и до това как звукът от песните, които слушам се отразяват от предметите, та чак до приятното усещане, което получавам от допира до килима. Атмосферата. Спокойствието.
И си седя сама в стаята, но не съм самотна. Бях по-самотна сред хората. Сред шума и изтърканото нищо. Сред шегите, недоизказаните неща, скритите мисли и старанието да си друг. Сред обвинителните нотки, напразното терзане и безсмислието.

Вкъщи <3
Въздухът е друг. Не мирише на цигари, бира или нечий парфюм. На зима или на изгорели газове. Няма хора, които да те гледат или да не те гледат. Хора, които да не ти обръщат внимание. Липса на старание, което знаеш, че трябва да покажеш. Тук не трябва. Тук не трябва нищо. Всичко си е на мястото.

А скоро ще си легна. И единственото, което ме спира да се чувствам напълно щастлива, са онези надигащи се копнежи и мисли, онзи познат път, по който май няма да стигна до никъде, но от който не мога да се махна.
Но няма да мисля за това сега. Само ще го усещам. По възможност по-смътно. И ще се потопя във звученето, на моето вкъщи.

Човек може всичко!

When you're too in love to let it go
But if you never try you'll never know
Just what you're worth

Да. Не трябва никога да го забравяме. Когато ни е най-тежко, можем да се справим. Когато си мислим, че има нещо, което не можем - можем да се справим. Когато нещо ни се струва прекалено гадно - можем да се справим.

И не е приятно. Не е лесно. Но можеш всичко.

You can let it go...

А уж е просто...

Винаги са ме обвинявали в затвореност, дръпнатост, снобарство дори. Въпреки че след като ме опознаят, казват, че е нищо общо с мен. Аз явно изглеждам трудно достъпна. Но не мисля, че е така.
Толкова е просто всъщност. Чак ме е яд. Просто е, а не се получава... Защо? Защото се намесват само хора, на които не им пука особено... и всеки път е грешно, неистинско или прекалено развлечено. Намесват се и без да знаят, са стигнали до там, до където никой друг не е. Защото са настоявали по правилния начин. А после си тръгват. Или нещата се изкривяват. И трябва сама да си оправям кашата.

Всъщност ми трябва малко, но ми трябва нещо специфично. Не искам много, искам нещо определено. Виждам колко лесно може да се получи... само някой да се опита истински...

Но няма никой... А аз се чувствам все по-далечна от всичко и всички...

"Ти си лесна :D" ...ами всъщност...

А защо тогава не се получава (: ?

Тези дни в главата ми се въртят нечии чужди думи... "Явно не си струвам." И знам, че са грешни... или поне би трябвало да са. Но са толкова на място. Не си струвам опита.

'Cause all you need to save me is to intervene

Яд ме е, че става толкова лесно. Яд ме е, че нося следи от всеки, който е успявал да ми влезе под кожата по някакъв начин... нося ги, а няма смисъл. Защото всички си тръгват... никой не остава, за нещо повече от белег...

И звученето на Деми Ловато е някак прекалено момичешко, но всъщност има доста смислени текстове. Чак е очудващо как ми се връзват някои от тях о.о Харесвам Деми Ловато.

Сутрин.

- " ..ми не знам защо така се получава...
- Аз ти казах. Така боли, когато си изнервена.
- Ама аз не съм изнервена! Защо да съм? Добре съм си.
- Е не си изнервена ама... си изнервена.
- Е защо?
- Ами защото искаш разни неща... ама няма.
- ... "

Градски шум.

Седях си в автобуса и наблюдавах как лъчите се стелят през леката мъгла. Цветовете се размиваха и всичко изглеждаше слънчево и жълто-кафяво. Добре съм.
Правя си задачите на контролното. Получават се. Нищо не ме пришпорва, нищо не ме притеснява. Добре съм.
Стоя си на спирката, за да се прибера вкъщи. Вече е тъмно. Въздухът мирише много хубаво - на зима, нечий приятен парфюм и изгорели газове в степен, в която ти става уютно. Добре съм.
Седейки сама сред непознати хора, на студената тъмна пейка, осъзнах, че имам само Сега. Само сегашния момент съществува. Миналото няма значение. Бъдещето не съществува. Само сега. Сегашния момент. Няма значение, какво си имал в миналото и дали си бил добре, ако сега не си, ако сега нямаш. Няма значение какво си мислиш за бъдещето, защото то винаги е нещо различно, от това което си си мислел.

Пътувах си в автобуса и си спомнях за преди. Стана ми гадно. Стана ми гадно от спомена за най-хубавите ми моменти. Стана ми гадно, за нещата които обичах/м. Не искам да си спомням. Не искам да ми е гадно. Безсмислено е да се връщаш към нещо изчезнало и да очакваш, че то ще продължава да е там.

Имам Сега. Макар да нямам много в Сега, знам че имам само него. И се вкопчвам, защото миналото не съществува, а бъдещето е измамно. За това ще си седя на спирката сама и ще дишам хубавия въздух, слушайки градския шум.