От няколко дни много често мисля, за този сайт. Стоя си и вместо да говоря, за нещо което си мисля продължавам да си го мисля, но във вариант на блог. Мисля си "оо от това би излязло интересен блог, като се върна ще го напиша..." е да, ама не го пиша и то се трупа трупа... трупа се като неизказани пред никой мисли, нещо което отдааавна не бях правила и бях забравила как се прави.
Първоначално се чувстах гузно, а и предполагам все още се чувствам гузно. Все пак имах нещо като пакт със себе си, как ще говоря за всичко, което си мисля, няма да задържам абсолютно нищо, защото ми влияе зле да трупам такива неща. Но всеки път когато ахааа да кажа нещо и.. просто не става. Не се получава. Дори се насилих да разкажа случка и пак докато я разказвах, а и след това се чувствах... тъпо. Като "ето виж аз за какво си мисля, защото сме се разбрали да ти казвам за какво си мисля", а дори не стигнах до частта, в която са мислите ми. Разказах го чисто и просто като... случка.. "направих това и после отидохме там и стана еди-си-какво". Божее това е супер неинтересно... на мен ще ми е тъпо като го чета после, какво остава ако някой друг го четеше ;/ ужс
Ноо да дам по-натам може и да се получи в последствие...
Таа днес доста се изнервих. Беше ми супер гадно като се събудих, защото сънувах гаден сън. Сънувах, че се срещам с Мария и Михаела от основното училище и те казват да отидем на кафе с Хрисито. Тръгнахме, но аз някакси вървях сама от вкъщи към спирката на пощата. По пътя минах по пътечката между девети блок и онази площадка, а на площадката бяха Жоро и Вилито и още някой, който не помня кой беше. Видях ги и си помислих, че ще се направя че не ги виждам, защото иначе ще закъснея и Хрисито ще ме чака и както си вървях по пътечката, картината се разпадна и се озовах до ВИНСА с тях трите. Вървяхме към Ред Хаус, онова хубаво кафе, дето предлагат наргилета и също е до ВИНСА. Говорехме си, мисля, че чух обичайното "не си се променила" и както и да е.. стигнахме до кафето. Настанихме се и по едно време со появиха двама, които приличаха на някакви изпаднали цигани. Но не бяха цигани, а просто ни притесняваха и бяха изпаднали. Единия, по-високия каза "аз ще седна ей тука" и понечи да сяда до мен, при което аз го бутнах много здраво в корема и почнах да викам "абе яя, от какъв зор ще сядаш тука, няма да сядаш, не те искаме..." и се започна с една караница. Аз мразя такива неща и ми беше супер гадно и страшно. По едно време Хрисито нещо се спогледа с този по-високия от гадните и хукна да бяха навън от кафето, а той след нея. Мен ме хвана страх. Но си казах "абе не може да я осваиш сама, ами ако и направи онзи нещо" и тръгнах да бягам след тях. Картината отново се промени и се озовахме в друга част на града, където имаше улици и къщи. Бягах, бягах и по едно време нещата се завъртяха така, че се озовах в нещо като задънена улица, само че зад мен имаше къща с двор, а пред мен беше онзи гадния. Оказа се, че Хрисито се била измъкнала, макар че в съня си си мислех "дали наистина се е измъкнала или онзи и е направил нещо наиииистина лошо" та той се приближаваше към мен, а аз си мислех дали Христина е добре и в същото време се сковавах от страх и за себе си, защото онзи се приближаваше. Та зад мен имаше къща и някой извика и аз хукнах да бягам, но тъкмо да се измъкна от задънената уличка и онзи аха да ме хване и се събудих... Та събудих се доста притеснена и ми беше супер гадно.
Поразсъних се и седнах в скайп иии там си вдигнах нервите. Да сигурно не съм била права. Взимам чуждите проблеми прекалено насериозно. Сякаш си нямам свои си проблеми. Имам си, просто се правя, че не са там. Но това си е мой избор нали? Моя грешка? Никой не ме кара "занимавай се с проблемите ми", никой не е искал да съм съпричастна и да ме боли за другите сякаш става въпрос за мен... това си е моя грешка, мой проблем, мой избор. Избирам да съм идиот. Колко тъпо е това, а? :/
Мислех си онзи ден, за това, че човек не е добър или лош, човек избира какъв да бъде. Ако искаш да си добър - ставаш добър, ако мислиш, че не е това начина да си щастлив, правиш каквото е най-добро за теб, понякога правиш лоши избори - лош си. Та някакви такива разсъждения ми се въртяха в главата. Винаги съм избирала да съм възможно най-добра за околните. Което пък отстрани ме прави да изглеждам като наивна идиотка, без личен живот и свои проблеми. Това грешен избор ли е? Това, че когато мисля, че виждам, кое е правилно, за другите правя всичко възможно, за да им помогна да стане както трябва... е грешен избор? Ако трябва да говорим (по-точно да говоря) честно, в 95% от случаите, когато се меся имам право. Следователно за другите не е грешно решение...или има друга гледна точка, за която не се сещам сега..., но от тази специално гледна точка не е грешно решение. Грешно е за мен обаче. Защото вкарвам прекалено много емоции и очаквания, обиждам се когато не ме разберат правилно и накрая хората ме мислят за нещо, което най-малко ми се е искало да бъда... прецаквам се.
Все повече завиждам на хората темерути. Седиш си, гледаш на теб да ти е кеф и света покрай теб може да се разпада, но на теб не ти дреме, ако твоят свят си е цял целеничък. Никой не те съди, защото не си длъжен да ти пука, никой не очаква, защото отново НЕ СИ ДЛЪЖЕН да ти пука.... Общо взето излиза, че когато правиш неща, които не си длъжен да правиш, дори от най-чисти съображения, най-добро желание и тн... има няколко варианта, в които задължително прецаканият си ти. Или ще те помислят за такъв какъвто не си, или ще разберат мотивите ти погрешно, или ще те обидят по някакъв друг начин и е възможно нещата за другите накрая да се оправят, но виновен и прецакан накрая си оставаш точно ТИ.
Да, със сигурност варианти нещата да не стоят така има. Намираш баланса и даваш дистанцирано мнение по въпроса, когато ти го поискат. Може да се сетиш какво да се направи, ама кой пък те е питал, трай си... ако те попитат може и да кажеш, ако не - здраве да е. Но май не мога така... увличам се. Сигурно е дразнещо някой толкова настоятелно да ти се меси в нещата :х В края на краищата какво като виждаш, че човека се гърчи и мислиш, че разбираш, това което той не казва. Остави го да се гърчи, а ако има нужда от теб ще дойде. Нищо че от болка и мисли, че никой не би го разбрал, човека решава да се затвори примерно... Трябва да си преосмисля отношението към хората като цяло ми се струва.
В края на краищата кво толкова... големия проблем. За другия път ще знам, че като се меся ще си блъскам главата в стената и готово. Не че не го знаех и тоя път, ама не можех да се сдържа... Как да си стоиш и да гледаш как нещо се срутва при условие, че е толкова очевидно, че може да се избегне... Ще разбера как де...
Но както и да е, днес като се изнервих супер много и си мислех да напиша един блог пълен с всички гневни мисли в главата ми, сигурно щеше да се получи по-интересно четиво от този блог... този блог определено беше много скучен ;/
Иска ми се да замина, да започна отначало като някой друг човек.
Мислех си, че някой доста се е изгаврил с мен докато ме е изграждал. Да речем на небето или там където изграждат характерите на хората, преди да ги вселят в телата им. Някой ми е повишил или намалил някоя от характеристиките прекалеееено много. Както като си правиш sim на Sims 1 или 2 нали има там едни точки, дето им се качват :Д Представям си го същото ама стотици пъти по-сложно и сигурно има графа "склонност към месене в чуждите проблеми" и моето е 10/10 ииили пък "гледане на себе си, вместо на другите" и там ми е 2/10... и така :/ ако можех да си променя характеристиките бих го направила. Казвам го напълно сериозно и чак ми е горчиво, че го мисля :/
Не че се изкарвам като светица, онеправдана и неразбрана от света ууууу че тъжно ;( ... напротив.. мисля, че е дразнещо че съм такава и е тъпо, че съм такава. Лошото е, че не знам как да бъда друга. Или ще се променя и ще се превърна в темерут, от онези, които никога не съм разбирала и винаги са ме дразнили... или ще продължавам да си блъскам главата в стената, аз и хората да ме мислим за идиот ииии така докато освен язва не си докарам и мозъчен кръвоизлив и всичко да се свърши ... оф просто се сетих за... нервите.. сутринта така се изнервих че, ми се зави свят и имах чувството, че цялата ми глава тупка и се рее някак по-високо от попринцип, като че ли имаше въздух под налягане в нея... ооооох нз
Симеон пак ще заминава и мисля, че от сега ми е тъжно :х Бъгнала съм се нещо... А и даскало идва ;/ направо... не знам, но отново няма да говоря, за моите проблеми... дори и тук :Д
Чао на Мен дето ще го чете някой друг път този блог.
Първоначално се чувстах гузно, а и предполагам все още се чувствам гузно. Все пак имах нещо като пакт със себе си, как ще говоря за всичко, което си мисля, няма да задържам абсолютно нищо, защото ми влияе зле да трупам такива неща. Но всеки път когато ахааа да кажа нещо и.. просто не става. Не се получава. Дори се насилих да разкажа случка и пак докато я разказвах, а и след това се чувствах... тъпо. Като "ето виж аз за какво си мисля, защото сме се разбрали да ти казвам за какво си мисля", а дори не стигнах до частта, в която са мислите ми. Разказах го чисто и просто като... случка.. "направих това и после отидохме там и стана еди-си-какво". Божее това е супер неинтересно... на мен ще ми е тъпо като го чета после, какво остава ако някой друг го четеше ;/ ужс
Ноо да дам по-натам може и да се получи в последствие...
Таа днес доста се изнервих. Беше ми супер гадно като се събудих, защото сънувах гаден сън. Сънувах, че се срещам с Мария и Михаела от основното училище и те казват да отидем на кафе с Хрисито. Тръгнахме, но аз някакси вървях сама от вкъщи към спирката на пощата. По пътя минах по пътечката между девети блок и онази площадка, а на площадката бяха Жоро и Вилито и още някой, който не помня кой беше. Видях ги и си помислих, че ще се направя че не ги виждам, защото иначе ще закъснея и Хрисито ще ме чака и както си вървях по пътечката, картината се разпадна и се озовах до ВИНСА с тях трите. Вървяхме към Ред Хаус, онова хубаво кафе, дето предлагат наргилета и също е до ВИНСА. Говорехме си, мисля, че чух обичайното "не си се променила" и както и да е.. стигнахме до кафето. Настанихме се и по едно време со появиха двама, които приличаха на някакви изпаднали цигани. Но не бяха цигани, а просто ни притесняваха и бяха изпаднали. Единия, по-високия каза "аз ще седна ей тука" и понечи да сяда до мен, при което аз го бутнах много здраво в корема и почнах да викам "абе яя, от какъв зор ще сядаш тука, няма да сядаш, не те искаме..." и се започна с една караница. Аз мразя такива неща и ми беше супер гадно и страшно. По едно време Хрисито нещо се спогледа с този по-високия от гадните и хукна да бяха навън от кафето, а той след нея. Мен ме хвана страх. Но си казах "абе не може да я осваиш сама, ами ако и направи онзи нещо" и тръгнах да бягам след тях. Картината отново се промени и се озовахме в друга част на града, където имаше улици и къщи. Бягах, бягах и по едно време нещата се завъртяха така, че се озовах в нещо като задънена улица, само че зад мен имаше къща с двор, а пред мен беше онзи гадния. Оказа се, че Хрисито се била измъкнала, макар че в съня си си мислех "дали наистина се е измъкнала или онзи и е направил нещо наиииистина лошо" та той се приближаваше към мен, а аз си мислех дали Христина е добре и в същото време се сковавах от страх и за себе си, защото онзи се приближаваше. Та зад мен имаше къща и някой извика и аз хукнах да бягам, но тъкмо да се измъкна от задънената уличка и онзи аха да ме хване и се събудих... Та събудих се доста притеснена и ми беше супер гадно.
Поразсъних се и седнах в скайп иии там си вдигнах нервите. Да сигурно не съм била права. Взимам чуждите проблеми прекалено насериозно. Сякаш си нямам свои си проблеми. Имам си, просто се правя, че не са там. Но това си е мой избор нали? Моя грешка? Никой не ме кара "занимавай се с проблемите ми", никой не е искал да съм съпричастна и да ме боли за другите сякаш става въпрос за мен... това си е моя грешка, мой проблем, мой избор. Избирам да съм идиот. Колко тъпо е това, а? :/
Мислех си онзи ден, за това, че човек не е добър или лош, човек избира какъв да бъде. Ако искаш да си добър - ставаш добър, ако мислиш, че не е това начина да си щастлив, правиш каквото е най-добро за теб, понякога правиш лоши избори - лош си. Та някакви такива разсъждения ми се въртяха в главата. Винаги съм избирала да съм възможно най-добра за околните. Което пък отстрани ме прави да изглеждам като наивна идиотка, без личен живот и свои проблеми. Това грешен избор ли е? Това, че когато мисля, че виждам, кое е правилно, за другите правя всичко възможно, за да им помогна да стане както трябва... е грешен избор? Ако трябва да говорим (по-точно да говоря) честно, в 95% от случаите, когато се меся имам право. Следователно за другите не е грешно решение...или има друга гледна точка, за която не се сещам сега..., но от тази специално гледна точка не е грешно решение. Грешно е за мен обаче. Защото вкарвам прекалено много емоции и очаквания, обиждам се когато не ме разберат правилно и накрая хората ме мислят за нещо, което най-малко ми се е искало да бъда... прецаквам се.
Все повече завиждам на хората темерути. Седиш си, гледаш на теб да ти е кеф и света покрай теб може да се разпада, но на теб не ти дреме, ако твоят свят си е цял целеничък. Никой не те съди, защото не си длъжен да ти пука, никой не очаква, защото отново НЕ СИ ДЛЪЖЕН да ти пука.... Общо взето излиза, че когато правиш неща, които не си длъжен да правиш, дори от най-чисти съображения, най-добро желание и тн... има няколко варианта, в които задължително прецаканият си ти. Или ще те помислят за такъв какъвто не си, или ще разберат мотивите ти погрешно, или ще те обидят по някакъв друг начин и е възможно нещата за другите накрая да се оправят, но виновен и прецакан накрая си оставаш точно ТИ.
Да, със сигурност варианти нещата да не стоят така има. Намираш баланса и даваш дистанцирано мнение по въпроса, когато ти го поискат. Може да се сетиш какво да се направи, ама кой пък те е питал, трай си... ако те попитат може и да кажеш, ако не - здраве да е. Но май не мога така... увличам се. Сигурно е дразнещо някой толкова настоятелно да ти се меси в нещата :х В края на краищата какво като виждаш, че човека се гърчи и мислиш, че разбираш, това което той не казва. Остави го да се гърчи, а ако има нужда от теб ще дойде. Нищо че от болка и мисли, че никой не би го разбрал, човека решава да се затвори примерно... Трябва да си преосмисля отношението към хората като цяло ми се струва.
В края на краищата кво толкова... големия проблем. За другия път ще знам, че като се меся ще си блъскам главата в стената и готово. Не че не го знаех и тоя път, ама не можех да се сдържа... Как да си стоиш и да гледаш как нещо се срутва при условие, че е толкова очевидно, че може да се избегне... Ще разбера как де...
Но както и да е, днес като се изнервих супер много и си мислех да напиша един блог пълен с всички гневни мисли в главата ми, сигурно щеше да се получи по-интересно четиво от този блог... този блог определено беше много скучен ;/
Иска ми се да замина, да започна отначало като някой друг човек.
Мислех си, че някой доста се е изгаврил с мен докато ме е изграждал. Да речем на небето или там където изграждат характерите на хората, преди да ги вселят в телата им. Някой ми е повишил или намалил някоя от характеристиките прекалеееено много. Както като си правиш sim на Sims 1 или 2 нали има там едни точки, дето им се качват :Д Представям си го същото ама стотици пъти по-сложно и сигурно има графа "склонност към месене в чуждите проблеми" и моето е 10/10 ииили пък "гледане на себе си, вместо на другите" и там ми е 2/10... и така :/ ако можех да си променя характеристиките бих го направила. Казвам го напълно сериозно и чак ми е горчиво, че го мисля :/
Не че се изкарвам като светица, онеправдана и неразбрана от света ууууу че тъжно ;( ... напротив.. мисля, че е дразнещо че съм такава и е тъпо, че съм такава. Лошото е, че не знам как да бъда друга. Или ще се променя и ще се превърна в темерут, от онези, които никога не съм разбирала и винаги са ме дразнили... или ще продължавам да си блъскам главата в стената, аз и хората да ме мислим за идиот ииии така докато освен язва не си докарам и мозъчен кръвоизлив и всичко да се свърши ... оф просто се сетих за... нервите.. сутринта така се изнервих че, ми се зави свят и имах чувството, че цялата ми глава тупка и се рее някак по-високо от попринцип, като че ли имаше въздух под налягане в нея... ооооох нз
Симеон пак ще заминава и мисля, че от сега ми е тъжно :х Бъгнала съм се нещо... А и даскало идва ;/ направо... не знам, но отново няма да говоря, за моите проблеми... дори и тук :Д
Чао на Мен дето ще го чете някой друг път този блог.
Няма коментари:
Публикуване на коментар