Успях... :/

Тези дни се уверих, че съм успяла да постигна това, което повтарях като развалена плоча, че искам да постигна от около... година.
Да, няма да отричам, че ми е по-леко в даден аспект (липсата на сгърчващи усещания и паниката, че нищо не мога да направя и, че всичко това е безсмислено и несправедливо е добре дошла), но с тази лекота дойде и някаква гадна празнина.
Не знам дали ми е минало наистина, дали сега ме чака нещо истинско и хубаво за Мен, дали не съм знаела, че така ще стане още преди повече от година когато започна всичко... но тази празнина е... отчайваща :/
Определено това, което остана и, което исках да стабилизирам, премахвайки излишните, никому-не-нужни и само-аз-ги-усещам емоцийки, е хубаво и много го ценя. Но тази притъпена празнина е много гадна :/ Не мога да разбера, какво се случи: 1. Минало ми е по естествен начин, след купищата нерви, мъки, самообвинения и тн... или 2. С времето съм се осавършенствала в притъпяването на емоциите си до толкова, че съм съумяла да ги контролирам и сега тях вече ги няма там, където не би трябвало да са... А може би е 3 = 2 + 1 ... Не знам, а и няма значение, нали?
Сетих се за онези си мисли... "толкова е тъпо, че нещо, което на мен ми влияе толкова силно и ми е толкова ценно, ще си остане просто... грешка, нещо, което няма как да се получи и не е трябвало да започвам... ще си остане в мен, недоразвито и свито, дразнещо ме... като да ти покажат 3 см от нещо дълго 1 километър и ти да не можеш да мислиш, за нищо друго освен тези 3 см и да искаш да се увеличат поне на 5 см... :@ "
... това може би обяснява, защо сега ми е тъпо... Да по-леко ми е и не толкова болезнено... но бях права :/ Толкова мразя да съм права за такива неща ;/ За нещата, в които хората наоколо отначало те убеждават, че са по-добри и по-хубави и има изход, но ти си знаеш... после и хората спират да те убеждават... и накрая се оказваш прав... тъпо е.
Мда сигурно е лигаво... мрънкам, мрънкам, че искам нещо да се получи - то се получава, а аз пак мрънкам... Но когато мрънках, че искам това, не беше, защото това е най-хубавия изход... просто беше единствения изход... логично се случи хаха.
Ключа е вън от ключалката... не защото съм го изритала, просто си има друга ключалка...за щастие (дано никога не разбере, че моята ключалка е паснала ххаха) Радвам се за него, съвсем искрено. Знам как стоят нещата. Аз съм реалистка. Този блок е по-скоро... възпоменание на онези дълги болезнени моменти... болезнени, ама пък чувах "очите ти светят" хах. Щом това... нещо... ме е трогвало дотолкова много, че това да си проличи по очите ми... мда... нвм. Ключалката сега е празна и мисля, че ще сложа тиксо... не, ще се прикрия с голямо дърво в саксия, че хората дори да не виждат, че има врата (; и без това не вярвам, че някой ... мда... пф.. Празнината е виновна, споменах ли, че е отчайваща?
Няма значение... постигнах това, което трябваше. Вече не се сгърчвам, не ми иде да избягам, не се държа (много) неадекватно, мога да ям в онези моменти... ^^
Сега ще се поизтупам, ще се поогледам... дано само не забия... трябва ми цел, но не знам каква... Да се заровя в учене? хм... едва ли ще проработи. Поне тази година ме очакват куп простотии и мъчения, та ще съм ангажирана... ако си нямах работа, доста щях да съм я закъсала. Дано до края на 12 клас да съм "прогледнала", че когато работата свърши, ако още съм в замъгленото си сегашно състояние... лошо... Отивам да спя сега, оооо възглавницааа ^^ Имаше още доста неща, които ми се искаше да напиша... но няма смисъл (?) Това беше като... затвърждаване. Както когато не исках да говоря за "онова, което ме притеснява", за да не го превърна в нещо реално (не, че не беше, ама не знаех как да се справя)... Сега е обратното, пиша го тук, за да го затвърдя... да кофти ми е, амааа нямам друг избор... като в релси - само напред или назад... не ми трябва да се връщам назад :/
Kelly Clarkson - Sober nothing's real until you let go completely... :}