Това ще е блог за чувството да си сам. Всъщност не знам дали за самотността или за това да си сам. Преди ми беше по-лесно да ги различавам двете, но в момента ми се размиват тези понятия. Чувствам се сама. От известно време насам бях започнала, по малко всеки ден, да се чувствам по-сама... и по-сама... ииии по-сама... Сега се чувствам мнооого сама. Не самотна, защото 1. думата не ме кефи и 2. прекалено е драматично, в сравнение с това, за което искам да говоря.
Мисля, че до преди малко дори не осъзнавах, защо ми е тягостно и гадно. Седях си и си се цупех на света, чудейки се кога ще свърши тая гадост, която усещам, без да имам ни най-малка идея как би могла да свърши. Но преди малко реших, че искам да споделя на някого как съм, какво ми има, какво и защо правя в момента... в онези детайли, които можеш да кажеш само на човек, който е "с теб". И о чудо О.О няма такъв човек в момента .... :О
Стана ми... страшно. Да знам, че реално погледнато 1. нещата ще се оправят, защото ще се изяснят някой ден или пък 2. ще реша, че нищо не е станало и трябва да пробвам отново да говоря, та отново ще опитам да говоря и хората ще се правят, че нищо не е станало преди това. Но в момента... не виждам кога ще стане това. Та стоя си и ми е гадно... Симеон замина в най-неподходящия момент. Сега стаята си е само и единствено за мен и допълнително се засили усещането че съм самичка. Празно е... и е тихо... а знам, че когато отида сред хора ще мълча, защото ми е прекалено гадно да се бъзикам, а те са прекалено... нз и аз какви, че да говорят с мен за това, та ще си седим и ще се бъзикаме весело йееееееееееейййй А на мен ще ми се иска да се прибера и да си седна в скайпа или пред сериала, знаейки, че в момента, в който го направя, ще съжалявам, защото ще съм останала отново сама...
Усещането е много... странно. Като си сам би трябвало да ти е широко, защото няма никой друг. Вместо това мен нещо ме стяга. Все едно нещо ми е заседнало в гърлото и ми е стиснало сърцето и стиска, стиска с цел да ме боли и да ми е гадно и да ме задушава :/
Защо когато си сам, ти е тясно? хм, много странно...
Вече дори да замина не ми се иска, защото осъзнавам, че ще си го взема това усещане с мен. Защото наоколо има хора, които бих могла да потърся и да помоля за внимание, но не ми трябва това. Наоколо има хора ама вътрешно няма. Не усещам никого...
Ох защо имам склонността да звуча тооолкова драматично :/ сигурно пак е свързано с онези настройки, за които говорех в предния блог. "склонност към драматични изказвания" 10/10. Не че нещата няма да се оправят, когато отново ми се появи желанието да се меся в чуждите работи. Когато отново реша да проявявам ентусиазъм и да "бъда там" за другите. Тогава ще съм улисана и хората ще ме допускат до тях и аз ще ги допусна и няма да се усещам сама. Но е толкова жалко, че всичко зависи само от моето настроение към нещата. Толкова е... самотно. Ако си добре - нещата ще са добре, ако не - не са и на никой не му стиска поне да се опита да ти помогне. Когато не са добре, хората и ти чакате нещата да се подобрят, а докато ти е гадно се спасявай както можеш... on your own.
Мислех си ,че съм се затворила за околните... ама всъщност опитал ли се е някой да се доближи? Не. Не съм се затворила, просто не съм се и отворила... не знам как да обясня. Не е като да съм отишла при някого и да кажа "виж какво, гадно ми е, защото...", ама не е и да съм се залостила и някой да е казал "виждам, че ти е кофти и мисля че..." и аз да се правя на тъп гъз. Сигурно, ако някой друг четеше блога, щеше да си помисли, че съм лигла ,която иска да й обърнат внимание, но не иска да си го заслужи. ооок... аз си знам как стоят нещата. Не е така. Тука се стига пак до онова от предния блог... защото аз правя неща, които не съм длъжна да правя и очаквам в такъв момент, някой да направи същото за мен.... е да, ама не. Няма други идиоти, които да правят неща, които не са длъжни да правят... няма други такива глупаци (: Това ме огорчава - отново си е мой проблем, защото никой нищо не ми е обещавал, нали? Както казах и в предния блог, трябва да преосмисля държанието си към хората... едно има-няма 12-13 години общуване с хора, трябва да го зануля и да започна отначало да градя :/ Дали ще го направя? Едва ли...
Винаги съм се водила от "дръж се с хората така, както искаш те да се държат с теб". Ама не просто да се сещам от време на време, ами буквално във всеки един момент, се ръководех от това. Но, мисля че не е вярно, че хората отвръщат със същото. Или пък отвръщат ама до определена степен и по свой си начин. Като ехо... не като отражение, а като ехо. Развлечено и размито и близко до същата посока, ама не точно. Имам чувството, че да получиш нещо, трябва да положиш 10 пъти по-големи усилия, давайки същото... 10 пъти... и пак не се получава в повечето случаи. Отчайващо е... за това е хубаво да имаш някакво идеалистично отношение към живота. "дръж се както мислиш, че е правилно, разпръсквай положителност и добри неща, не очаквай нищо в замяна" защото в повечето случаи нищо няма да получиш в замяна, пък е тъпо да си добър и положителен човек и после да се разочароваш... Като НПО с идеална цел (неправителствена организация, нецеляща печелене на пари, развиваща дейност, заради самата дейност). Ехее хората са го измислили преди толкова много време, а аз чак сега откривам топлата вода? Не. Знаех го това... просто винаги се надявам, че следващия път няма да е така. Явно освен идиот, съм и тъп идеалист :/
Забавното е, че тия мисли ги е имало преди, има ги сега, ще ги имам и за вбъдеще. Въпреки това успявах да намеря нов ентусиазъм и ново желание да се държа "както трябва".
Чудех се как да кръстя този блог, мислех си за заглавия като "Сам".. "Когато си сам...", но в същото време звучеше Coldplay - A Message , което е една положителна песен, за любовта като послание... но има едни редове от нея, които се появиха, точно когато се чудех за заглавието "...you don't have to be alone" "...you don't have to be on your own..." За пореден път, Coldplay ме усмихнаха... хаха, сякаш уинампа знаеше какво ми се върти в главата и пусна някаква подходяща песен... обичам тази група, но това е друга тема... таа тъкмо щях да пиша "самота...или нещо такова" и от колоните се чува "...you don't have to be on your own..." и аз си помислих "еее да де, ама се чувствам точно он май оун." и така де... това е историята на заглавието на блога х)
А сега ще седя и ще чакам ентусиазъмът или там желанието... да ме връхлети... on my own...
Мисля, че до преди малко дори не осъзнавах, защо ми е тягостно и гадно. Седях си и си се цупех на света, чудейки се кога ще свърши тая гадост, която усещам, без да имам ни най-малка идея как би могла да свърши. Но преди малко реших, че искам да споделя на някого как съм, какво ми има, какво и защо правя в момента... в онези детайли, които можеш да кажеш само на човек, който е "с теб". И о чудо О.О няма такъв човек в момента .... :О
Стана ми... страшно. Да знам, че реално погледнато 1. нещата ще се оправят, защото ще се изяснят някой ден или пък 2. ще реша, че нищо не е станало и трябва да пробвам отново да говоря, та отново ще опитам да говоря и хората ще се правят, че нищо не е станало преди това. Но в момента... не виждам кога ще стане това. Та стоя си и ми е гадно... Симеон замина в най-неподходящия момент. Сега стаята си е само и единствено за мен и допълнително се засили усещането че съм самичка. Празно е... и е тихо... а знам, че когато отида сред хора ще мълча, защото ми е прекалено гадно да се бъзикам, а те са прекалено... нз и аз какви, че да говорят с мен за това, та ще си седим и ще се бъзикаме весело йееееееееееейййй А на мен ще ми се иска да се прибера и да си седна в скайпа или пред сериала, знаейки, че в момента, в който го направя, ще съжалявам, защото ще съм останала отново сама...
Усещането е много... странно. Като си сам би трябвало да ти е широко, защото няма никой друг. Вместо това мен нещо ме стяга. Все едно нещо ми е заседнало в гърлото и ми е стиснало сърцето и стиска, стиска с цел да ме боли и да ми е гадно и да ме задушава :/
Защо когато си сам, ти е тясно? хм, много странно...
Вече дори да замина не ми се иска, защото осъзнавам, че ще си го взема това усещане с мен. Защото наоколо има хора, които бих могла да потърся и да помоля за внимание, но не ми трябва това. Наоколо има хора ама вътрешно няма. Не усещам никого...
Ох защо имам склонността да звуча тооолкова драматично :/ сигурно пак е свързано с онези настройки, за които говорех в предния блог. "склонност към драматични изказвания" 10/10. Не че нещата няма да се оправят, когато отново ми се появи желанието да се меся в чуждите работи. Когато отново реша да проявявам ентусиазъм и да "бъда там" за другите. Тогава ще съм улисана и хората ще ме допускат до тях и аз ще ги допусна и няма да се усещам сама. Но е толкова жалко, че всичко зависи само от моето настроение към нещата. Толкова е... самотно. Ако си добре - нещата ще са добре, ако не - не са и на никой не му стиска поне да се опита да ти помогне. Когато не са добре, хората и ти чакате нещата да се подобрят, а докато ти е гадно се спасявай както можеш... on your own.
Мислех си ,че съм се затворила за околните... ама всъщност опитал ли се е някой да се доближи? Не. Не съм се затворила, просто не съм се и отворила... не знам как да обясня. Не е като да съм отишла при някого и да кажа "виж какво, гадно ми е, защото...", ама не е и да съм се залостила и някой да е казал "виждам, че ти е кофти и мисля че..." и аз да се правя на тъп гъз. Сигурно, ако някой друг четеше блога, щеше да си помисли, че съм лигла ,която иска да й обърнат внимание, но не иска да си го заслужи. ооок... аз си знам как стоят нещата. Не е така. Тука се стига пак до онова от предния блог... защото аз правя неща, които не съм длъжна да правя и очаквам в такъв момент, някой да направи същото за мен.... е да, ама не. Няма други идиоти, които да правят неща, които не са длъжни да правят... няма други такива глупаци (: Това ме огорчава - отново си е мой проблем, защото никой нищо не ми е обещавал, нали? Както казах и в предния блог, трябва да преосмисля държанието си към хората... едно има-няма 12-13 години общуване с хора, трябва да го зануля и да започна отначало да градя :/ Дали ще го направя? Едва ли...
Винаги съм се водила от "дръж се с хората така, както искаш те да се държат с теб". Ама не просто да се сещам от време на време, ами буквално във всеки един момент, се ръководех от това. Но, мисля че не е вярно, че хората отвръщат със същото. Или пък отвръщат ама до определена степен и по свой си начин. Като ехо... не като отражение, а като ехо. Развлечено и размито и близко до същата посока, ама не точно. Имам чувството, че да получиш нещо, трябва да положиш 10 пъти по-големи усилия, давайки същото... 10 пъти... и пак не се получава в повечето случаи. Отчайващо е... за това е хубаво да имаш някакво идеалистично отношение към живота. "дръж се както мислиш, че е правилно, разпръсквай положителност и добри неща, не очаквай нищо в замяна" защото в повечето случаи нищо няма да получиш в замяна, пък е тъпо да си добър и положителен човек и после да се разочароваш... Като НПО с идеална цел (неправителствена организация, нецеляща печелене на пари, развиваща дейност, заради самата дейност). Ехее хората са го измислили преди толкова много време, а аз чак сега откривам топлата вода? Не. Знаех го това... просто винаги се надявам, че следващия път няма да е така. Явно освен идиот, съм и тъп идеалист :/
Забавното е, че тия мисли ги е имало преди, има ги сега, ще ги имам и за вбъдеще. Въпреки това успявах да намеря нов ентусиазъм и ново желание да се държа "както трябва".
Чудех се как да кръстя този блог, мислех си за заглавия като "Сам".. "Когато си сам...", но в същото време звучеше Coldplay - A Message , което е една положителна песен, за любовта като послание... но има едни редове от нея, които се появиха, точно когато се чудех за заглавието "...you don't have to be alone" "...you don't have to be on your own..." За пореден път, Coldplay ме усмихнаха... хаха, сякаш уинампа знаеше какво ми се върти в главата и пусна някаква подходяща песен... обичам тази група, но това е друга тема... таа тъкмо щях да пиша "самота...или нещо такова" и от колоните се чува "...you don't have to be on your own..." и аз си помислих "еее да де, ама се чувствам точно он май оун." и така де... това е историята на заглавието на блога х)
А сега ще седя и ще чакам ентусиазъмът или там желанието... да ме връхлети... on my own...
Няма коментари:
Публикуване на коментар