Случвало ли ви се е да се чувствате странно, емоционално напрегнати, но не по неприятен начин, просто вътрешна енергия, която само чака нанякъде да избие? На мен не ми се случва редовно, но си имам такива моменти. Като сега. Чувствам се с отворени очи. Иска ми се да видя нещо, да осмисля нещо, да разбера, да се обогатя... искам да говоря, да споделям впечатления, да разбирам нечии чужди такива... Вълнуващо си е като преживяване, когато го правиш... жалко е когато този заряд се пропилява. Апатията се появава доста по-често от желанието за разискване и разбиране на нещо... поне при мен е така, та е супер жалко, когато този заряд се пропилява поради липса на... хора, събития, подходящи ситуации... и си остава вътре в мен, неизразходен и неосвоен по предназначение.
Иска ми се да споделям... да показвам, да виждам как нещо, което радва мен, радва и някой друг. Взаимност... за това мечтая в момента. Тази песен най-много ми се връзва като звучене, а и донякъде като текст, на сегашното ми настроение. Светът не е черен... нито бял. Светът е пълен с отенъци, с различни цветове, неща които предполагаш, че ги има и наистина са там и такива, за които дори не си помислял, че съществуват. Не всичко е красиво, но пък това означава, че и не всичко е грозно. Има различни неща, толкова много неща, от които човек може да се учи и обогати. Иска ми се да осмислям... да научавам, да разбирам кое нещо, как и защо е..., а после да споделям това, което съм разбрала... да го показвам на някой друг, да му "смилам" информацията на малки хапки и да му я подавам, наблюдавайки как и той осмисля... толкова е яко, когато имам възможност да наблюдавам това... иска ми се и сега... ама няма (:
Иска ми се този ентусиазъм, да го запазя... да си го имам, ако не винаги, то през по-голямата част от времето. Когато има на какво да се удивляваш... когато се замисляш за нещо с онова чисто съзнание.. "по детски", мислиш и приемаш нещата такива каквито са, мисля че тогава можеш да постигнеш щастието... А как беше "щастието не е цел, а състояние на духа". Ако имаш този ентусиазъм по-често... почти постоянно, може би, би могъл да постигнеш добро състояние на духа... щастие. Естествено всяко нещо си има 2 страни. Когато се учудваш и ентусиазираш често... често ще се разочароваш, но пък мисля, че си струва.
Мислех си тези дни за смъртта. Мислех си как е напълно възможно, да не доживея до дълбоки старини (както съм си представяла винаги), ами да умра доста по-скоро... примерно след 2 седмици. Как ако умра след 2 седмици, всичко, което съм си представяла и мислила... изчаквайки еди си какво, няма да има смисъл. Животът ми ще е свършил, капсулиран във вечността... и по-скоро в съзнанието на хората, които ще ме помнят и след като вече ме няма. Смъртта не ме плаши... не мисля, че някога ме е плашила.. не и моята собствена. Друго нещо ме... "джасна по челото"... ако срокът ти, срокът който си си давал винаги се окаже по-кратък и не успееш да изживееш, това което искаш? Ако от толкова изчакване и пропускане на сегашните възможности... стигнеш до края на живота си, без да си направил нещата, които си можел?
Човек не трябва да живее с мисълта за смъртта... животът е за живеене и така или иначе ще свърши, пилеене си е да си прекарваш времето в страх от смъртта, но го има и другото... тъпо е да живееш със съзнанието, че си тук вечно... защото не си (: Може да спреш да съществуваш още утре... или пък след 50 години... никой не знае.
Повече ентусиазъм трябва в живота. Труден е, има куп неща, които си длъжен да правиш, а не искаш... но пък и дава толкова много възможности, да преживяваш различни неща. Да си щастлив, да ти е забавно, да усещаш нечие присъствие, да се усмихваш... Мисля че, човек трябва да е с по-широко скроено съзнание... безсмислено е сам да си поставяш ограничения, ненужни никому, които само да ти пилеят времето, в което имаш възможност да се втурнеш с главата напред в живота.
Иронията... сърказмът, те убиват ентусиазмът (получи се леко римувано хехе). Ако можех, щях да си наложа ВЕТО на сърказмът, който използвам... само, че когато ме хване... не ме пуска и мога да дълбая, вечно сякаш, в самоиронията си. Лошо е когато стане така... за това ще се стремя повече към ентусиазмът... макар че, той си е настроение... няма как да си го измисля хаха.
Надявам се от този ентусиазъм тази вечер... да излезе нещо положително. Нали енергията не се губела... ще си мисля за хубавите неща, които искам и кой знае, може днес да си ги привлека (:
Имаше доста неща още, за които бих могла да пиша и да се удивлявам и да разсъждавам... но ме прекъснаха на 2-3 пъти и се разсеях... та няма смисъл вече, изпуснах му нишката (: Отивам да чета за Димчо... макар че в момента, не се чувствам тук, че да чета нещо х)
Няма коментари:
Публикуване на коментар