Както всичките ми блогове и този дълго стоя в главата ми. Винаги ме е яд, защото всеки път остават половината интересни разсъждения, които пропускам да напиша тук. Ноо да давам нататък, преди да ми е минал меракът...
Стоя си днес и ме боли глава. Усещам отвратително силно напрежение в цялата си глава, сякаш се опитва да побере нещо, което е по-голямо от нея. Усещането за обтягане се е пропило в цялото ми Аз. Чувствам се като нестабилен control freak, който отчаяно се е вкопчил да задържи всичко в равновесие и "както трябва". От 2-3 дни се чувствам меко казано зле. Физически ---- > психически. Интересно е колко лесно човек забравя лошото. Бях забравила, способността си да се чувствам толкова зле физически, да спомнях си "чувствах се ужасно" ама самото усещане от преди година и половина, преди да започна да пия лекарства и тн... бях го забравила. Гадене, парене, киселини, липса на апетит + любимото ми притискащо и много болезнено усещане, сякаш някой те е сритал в слънчевия сплит. Омръзна ми да ме питат как си, когато направя физиономия при поредното болезнено пробождане в стомаха, а аз да трябва да обяснявам "лошо ми е" или "нищо бе, стомаха пак" и как няма как да отида на лекар тея днии и ще отида ама.. бля бляяя глупости, сякаш като ги кажа ще ми олекне или пък на хората им пука и могат да направят нещо.
Чувствам се като в някакво... мобилизирано състояние. Опитвам се да уравновеся нещата. Почти всички наоколо ме изнервят, или са изнервени и си го изкарват пред/на мен. Всеки път подтискам първоначалната си язвителна реакция. Отвътре ми идва да се сопна, тросна, наредя, разкрещя, да изкажа нещо супер саркастично и тн... но нееее... Премислям 3 секунди и се държа преднамерено по възможно най-учтивия си начин в това положение. Само че, сега е ден... през деня ми е по-лесно... вечер е трудно, тогава ме нападат всякакви мисли и трябва да се справям и със себе си и да правя 3 неща едновременно, а никога не ме е бивало в това да правя няколко неща едновременно. Трябва хем да мисля трезво, хем да ми е гадно, но да не драматизирам и да се опитвам да не личи, хем да реагирам адекватно... сложно ми е :/
Може би за това изпитвам такова напрежение в главата.
В момента спирам, малко по малко, да се чувствам длъжна на повече от хората, на които се чувствах длъжна. Не осъзнавах как се чувствам длъжна на всички. Сякаш съм задължена да съм добра и ведра и забавна около хората, да нямам неща, за които аз искам да говоря, да трябва само да слушам, анализирам и давам съвети, без да натрапвам себе си. Е да, ама не... Не съм длъжна и когато аз го разбера, ще го разберат и хората. Не ми пука иии... да. "Нищо лично". При повечето хора е "нищо лично". Това когато обмислях блога, се сетих за него, но сега не се сещам от къде идваше ;/ ох... тази глава ме убива :/
Всъщност проблемът е, че май ми пука... ама да ти пука, пука... колко време и колко пъти? Колко разочарования може да понесе мозакът ми, преди да спре да му пука?
Ако ми пукаше за мен по същия начин, сигурно щях да съм супер добре. Ако се грижех за своите проблеми така, както за чуждитее, щях да съм идеално. Ако бях егоистка и не ми пукаше и влагах енергията си само в себе си... ако... Е не е късно.
Ще опитам напрежението в главата ми да намалее...
Слушам много VAST - don't take you're love away , не се задълбочавам в текста, но песента звучи супер красиво. Няма как да се вживея в песента, предполагам това е от плюсовете любов от онзи тип да ти липсва ;Д звучи супер... широко, тая песен... инструментала... гласът по време на припева <333333 Бях чела в ласт-а, че кръстили така групата, защото целта им била да звучат точно така, широко. Успели са. Евала.
Май забих или пък ме хвана "сценичната треска". Онова усещане, което имам когато искам да говоря за себе си. Аха да почна да говоря за това, което си мисля и :Х мълчание. Нещо ме спира хаха дори сега пред блога :/ А имаше толкова хубави неща, които измислих преди малко докато сгъвах едни дрехи ихххх...
Ок ще пробвам... сетила се бях за думите на Цани оня ден на беседката. Тъпо е, че хората явно все още забелязват това... явно наистина съм такава :/ "студена, строга, все гледа да се намеси и да контролира нещата" хах... не съм длъжна, да не съм такава. Просто ми се иска да мога да покажа другото, защото го има, ама не знам как... както и да е, не ми се разсъждава отново върху "как да станем по-добри в 3 стъпки от Теодора Симеонова". Какъв е смисъла да стана по-незнам-си-каква като хората пак ще се държат като тъпи г*зове. Всъщност като се замисля аз пред различните хора съм различна. Едните ме мислят за мълчалива, другите си мислят, че много говоря. Едните ме смятат за забавна, другите за притеснителна. Едните знаят, че си сменям настроенията често, а другите се очудват и твърдят, че не е така... Та това, че с тъпия Цани съм "строга" не би трябвало да влияе на самооценката ми...
Бягах от сарказъма ама той ме настигна още повече. Не ми остана нищо вече, за което да не мога да говоря със сарказъм. Гадно ми е. Тъпо е това. Не искам да съм саркастична злобарка. Всъщност за чуждите проблеми мога да говоря без сарказъм, та не говоря за по принцип. Като дойде въпрос за мен... мда. За нищо от своите неща не мога да говоря нормално. Цинизма е навсякъде. :/
Тоя блог за нищо не става. Имаше много по-различни неща, за които ми се пишеше. Получи се "боли ме, ама нищо" блог... хах, се едно си поговорих с някого хахаха
Сетих се май за "нищо лично" израза. Когато хората не оправдават очакванията ми (които всъщност хич не са високи, ама карай) те не го правят, защото искат да се разочаровам от тях. Да де, логично е... в смисъл, на тях просто не им пука "нищо лично"... нищо лично.
Няма да го напиша по-добре, нито си спомням някое от интересните неща, които си мислех... стига толкова... Не мога да говоря, не мога да пиша... пффф егати тъпотията :/
ХА тъпия пост не искаше да се публикува :/ Реших да го приема като знак, че дори тук не трябва да говоря, ама няма.... В смисъл, постването тук нищо няма да промени. Нито ще оправи нещата, нито ще ги влоши... няма да се оставя да се влияя от тъпи мисли.
Няма коментари:
Публикуване на коментар