Напомняне.

Звездите са там. Ще ги видиш някой ден. Just hold on.

За Вик

Животът е странно нещо. Не се интересува от никого и нищо, все по-ярко се убеждавам, че липсва Висш смисъл... Животът просто се случва, тече в една посока, не се забавя и не спира за никого. Ако можеш го живееш, тътрейки се или препускайки. Ако не можеш... залиташ и... падаш.



Какво ли ти е било. Не си ли бил достатъчно обичан? Защо всичко ти е натежало твърде много? Аз познавам хора, които те обичат толкова много. И за жалост тази любов ще ги ги боли завинаги.

И излиза, че обичта не е със същия смисъл ако бъде само давана. Трябва да бъде потърсена при нужда... приета, оценена. Трябва да я търсим у нас в най-черните моменти. За да може когато не обичаме себе си, то поне да обичаме най-близките си. Да не си вярваме напълно,когато се чувстваме сами на света, ние сме неразбрани и всичко е страшно. И винаги да изчакваме още едно утро... и още едно утро. Ах как ни се иска да беше изчакал...

Не можах да се сбогувам с теб. Тежи ми. Но предпочитам да те помня усмихнат, силен, жив. Мъчно ми е много, че не си усетил обичта, която да те спаси и с цялото си същество се надявам сега да си на по-добро място и там да си усмихнат, силен, макар и нежив.

Надявам се тази обич, която си оставил в толкова сърца да те стига, където и да си. А на мен вечно ще ми е нереално, че те няма. Почивай в мир.

Всичко... наведнъж.

Има едни такива моменти, в които усещам всичко... наведнъж.

Усещам всичкия страх, цялата тревожност... усещам с пълна сила как съм заменена, колко ми е самотно, тъжно и обезсърчено. Седя си и не мога да разбера отвън ли ме сполитат тия чувства или сякаш аз ги излъчвам... като радиация, от която не мога да се спася.

И не мога да си намеря място, нито вътре в мен, нито отвън. Не знам с кого да поговоря, коя песен да чуя или къде да се дяна.

Усещам всичко наведнъж, но най-много този необясним страх, това усещане че съм заседнала в нищото. Хубавите неща, които ме крепяха отдавна свършиха, а нови не идват.

И не знам какво да "науча" от тази болка. Не знам как да "порасна". Не се чувствам по-силна от нищо, което съм преживяла. Само все по-счупена.

И това противоречие... онази жена, каза ми че трябва да допускам хората, да вярвам повече. Каза ми да не се съмнявам толкова. Как? Как като всеки път когато по съвсем чист начин се доверя... всичко се изкривява толкова грозно и по-лошо от колкото даже съм се страхувала? На кого да се доверя... като няма никой...

Просто искам да се чувствам нормално. Искам да съм добре. Не искам да усещам това... всичко... наведнъж. Чакам момента, в който да заспя...

Искам да не съм сама. Просто искам да не съм сама.

Не знам.

Не мога да говоря, нито да изплача... нищо. Чувствам се все по-далечна от всичко и всички. Все едно хващам гадна, съсухрена кора. Всичко е невъзможно. Не се справям. Не знам какво чувствам. Чувствам ли? Постоянно ми е гадно. Не знам. Надявам се никой да не прочете това. Но не мога да го кажа, нито да го повърна някак. Трябва поне да го напиша.

Чувствам се прецакана по най-тъпия "американски-тийн-филм" начин. Даже не знам как се озовах тук. Защо? Имам постоянното усещане, че Някой ме наказва за нещо, само дето не знам какво лошо съм направила. До кога? наистина... ама наистина, наистина, наистина... не мога повече.

Мерси

Напоследък нямам сили за нищо. Буквално. Всяко малко действие изисква пет пъти повече усилия, а ако повървя 5 минути се задъхвам като дядо астматик, който цял живот е пушил цигари.

Цялата тази слабост ми създава усещане за безпомощност. Къде да отида? Кой ще ми помогне? Представям си безкрайни опашки пред лекарски кабинети, взимане на кръв и куп неприятни изследвания, таблетки, сивота, болници... Винаги ли ще стигам до тук?

Къде са прегръдките, истинския смях и милите хора? Къде са Моето място, интересните събития и хубавите пътувания? Съществуват ли въобще... вече не помня.

Казвам си, че примирявайки се нищо не мога да постигна. Трябва да действам и променям... но нямам сили. И имам все по-малко желание... и въздух.

Не мога да стигна до йога студиото от един месец. Не мога да се накарам да се усмихвам повече, освен ако не е за малко познати хора и колеги. Не виждам смисъл в нищо. И ми се ще да не звучах драматично.

Всичко което искам ми се струва напълно и тотално невъзможно. Всички неща, които си мислех че имам, всъщност никога не са били мои.

Чувствам се като болно животно, което се влачи напред-назад, защото трябва. Наивно, глупаво и напълно заблудено.

И ще завърша с един цитат, който казва всичко, което мисля за себе си в 2 реда:

"Imagine one day someone asks: what broke you? And you will have nowhere to escape and you will eventually answer: I broke myself wishing."

И вече нищо и никого не искам. Всички много успешно ме оставиха намира, предварително и без да съм ги молила.

Под три пласта мъгла

Не мога да повярвам, че са минали само две години.

Минали са само 24 месеца. А ми е струват като 2 живота. Поради една или друга причина, не мога да си спомня много ясно онзи период. Нито щастието и чувствата... перфектността. Но напоследък спомени от онези времена изскачат все по-често. Места, на които сме били заедно. Неща, които сме правили.

И попаднах на това



От както се разделихме, избягвам тази песен, наред с още няколко. Защото ги свързвах с Нашия период. С дълги чатове по скайп след срещите ни. Със споделени песни, мисли и чувства. С най-сладкия сън в прегръдките ти. Чувствах се цяла. Имах си място. За пръв и единствен път в живота си. Сега си позволих да чуя тази песен. Търсейки нещо... И някак усещам през три пласта мъгла, нюанс на цялата Мен. Спокойствието, щастието... поривът за живот. Нещата най-после имаха посока и смисъл...

Тогава не подозирах колко за кратко ще бъде. Колко голям демидж ще ми нанесе, нито колко дълги ще са дните след това... И как 2 години ще ми се струват като 2 нещастни живота...

И за пръв път ще си призная, колко много ме е страх, че никога няма да бъда толкова цяла, отново. Страх ме е ужасно много и ужасно много ми е тъжно. Заради всичко и всички, които ми се случиха през тези два живота... Заради счупените ми гадни парченца, които не си пасват... Но няма смисъл да говоря за това.

Може би е хубаво, че си позволих за малко, да усетя старата си аз, макар и през три пласта мъгла.

Къде

Ти си вечна тайна забравена в мен те виждам.
Ти си тиха лудост избавена
Ти си мисъл притихнала болиш в мене.
Ти си нова сила изпиваш ме.

Търся те.
Искам в мен да те открия.
Къде си ти?

Ти си скрита тъга, ти плачеш в мен,
кажи ми че ще те има.
Ти не идваш сама, ти носиш ноща,
кажи ми че ще те има.

Ти пустинен огън от залези, в мен пресъхваш.
Ти път неизминат по теб вървя.
Ти си вечна сянка в моя ден
над мен прелиташ,
ти си бряг последен достигам те.

Търся те.
Искам в мен да те открия.
Къде си ти?

Не мога да говоря. Думите ми пресъхнаха. Душата ми онемя. Всичко е тихо, притихнало, стаено... От цялата пушилка вътре, не знам къде съм аз. Оставила съм се някъде там... дано все още ме има.
Чувствам се като малко дете, което са плеснали през ръцете пред всички деца в групата. След такова нещо, дали от шока, срам, болка или и трите, просто спираш. Не знаеш какво да кажеш, не мислиш нищо и се скриваш, за да не усещаш.
Не знам как се излиза от такова състояние. На знам дали искам. Страх ме е. Но не е само това. Убедих се за пореден път, че всичко е безсмислено. Всички усилия, цялото старание... всичко. Няма смисъл. Ще си стоя спряла завинаги.
Само ми се ще да усетя, че все още ме има...